Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Пред кафенето на последното село той слезе от магарето, и кумецът му, кафеджията Хирогеоргис, комуто викаха и Заека, го посрещна засмян и радостен, помогна му да разтовари, хвана магаренцето, откара го в яхъра и бързо се върна да почерпи кръстника си и да си побъбрят. В това време цялото селце се събра около Янакос, праматарина, човек видял толкова свят, дето отиваше от село на село и носеше новините. И каквото и да го запиташ, все го знаеше и ти даваше отговор.

— Питайте бре, момчета! — викаше кафеджията. — Питайте, защото утре си отива; и си поръчвайте и кафета!

Струпани около него, селяните бяха почнали вече жадно да го разпитват, да научат какво става, кир Янакос, по света — Великите Сили, болшевиките, войната, земетресенията… Снишаваха глас, сърцето им потръпваше.

— Кир Янакос, какво си чул за гръцкия аскер, дето дошъл и веднага си отишъл? Какво става нататък с гръцките села, през които минали нашите евзончета, какви кланета, какви пожарища, какви плачове! Ние тук сме сврени по-настрани, Ликовриси и всички села наоколо, и много нарядко идват новини, плачовете не стигат до нас. Ала ти, Янакос, обикаляш, все нещо си дочул, облекчи ни мерака, казвай! Сърцето ни трепери като птичка.

Трепереше и сърцето на Янакос, дойде му наум за поп Фотис и за селото му, дето го бяха изгорили турците, за да си отмъстят и бяха изтръгнали хората от земята им и ги бяха пръснали по четирите посоки на света… От Смирна чак до Афион — Карахисар, та и още по-нататък, димяха в развалини християнските села, изкореняваше се гръцкото семе, застрашено беше гръцкото племе…

Но Янакос беше жалостив, не искаше да огорчава сърцата на хората:

— Не се бойте, момчета! — отвръщаше той. — От колко хиляди години живее вече Гърция? Безсмъртна е тя. Няколко села, чух, били изгорени, били избити и малко хора; ама ще се върнат евзончетата, ще се построят пак селата, ще народим отново деца и пак ще изпълним Анадола. Кумец, донеси да пийнем, аз черпя!

— Бъди благословен, Янакос! — извика му един старец, който седеше в ъгъла, опрял брада на тоягата си, и беше зяпнал и поглъщаше всяка дума на виделия толкова свят праматарин. — Благословен бъди, Янакос! Ако не беше ти, селото ни щеше да бъде като сляпо; идваш, да си жив и здрав, и ни отваряш очите.

Думите му още звучаха във въздуха, когато в кафенето влезе Али ага Сулатзаде: старият селски чорбаджия, на чийто пояс висеше цяла връзка ключове от къщите, които даваше под наем; и кафенето на Заека беше негово. Беше научил за големия гост, турил си беше червените кундури, взел си бе и най-дългия чибук и беше дошъл да се види с прочутия праматарин. Голяма грижа го ядеше и този дяволски грък можеше да му помогне.

Надигна се Янакос, постави длан на сърцето, на устните и на челото и почтително го поздрави; та нали беше, божем, най-добрият му мющерия, имаше голям харем, и жените му, дъщерите му, внучките му обичаха подправките, мазилата и белилата, благовонията и сладкишите; и най-важното, не се пазаряха. Надигна се, значи, поздрави го и му поръча едно кафе.

— Имам бре, праматарино, една грижа…

— Кажи ми я, ага, и каквото мога…

— Какво е бре, гърче, това, дето му викат Швейцарско?

Янакос се почеса по главата, чувал беше и той за това, ама смътно.

— Защо питаш, Али ага? — попита той, за да спечели малко време, та белки се сети.

— Защото в Швейцарско отиде синът ми Хусеин — на добър му час! — да учи, казва, за доктор. И сега искам да му изпратя една газена тенекия спанак с ориз, понеже много го обича, и една газена тенекия дървени въглища за наргилето му; а пък не знам какво е това Швейцарско и как да му пи пратя.

Полека-лека, от думите на агата, стана му ясно на Янакос, спомни си сега.

— Швейцарско, ага, е едно място накрай света, дето вадят много мляко и часовници…

— Ами не вадят ли, бре, и доктори? — попита агата разтревожен.

— И доктори вадят, и доктори, ага, най-добрите на света; като ги види смъртта, как да ти кажа, ага, да не усмърдя кафенето, напълва гащите…

— Да си жив и здрав бре, гърче, дойде ми сърце на място; ами двете газени тенекии?

— Да ти кажа, ага; въглищата в Швейцарско не ги пускат да влизат; ама спанака с ориз ще ми го дадеш на мен и аз знам как…

Намислил си беше вече какво да направи Янакос; щеше да занесе спанака с ориз на Саракина, та да го изядат гладните за здравето на Хусеин.

— Отивам тогава да ти го донеса! — каза старецът и стана.

На вратата на кафенето се спря замислен; обърна се към Янакос: