Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Показа се на вратата:

— Ще ядеш ли? — попита го той. — Можеш ли да си отваряш устата и да ядеш?

Манольос стана, беше гладен; на обяд беше забравил да яде. Напълни пак една голяма паница с мляко, взе сламката, коленичи и започна да смуче и да гълта. Напълни отново паницата.

Беше се мръкнало вече, не запалиха газеничето, Никольос не виждаше в тъмнината подутото лице и се престраши. Имаше настроение тази вечер, не знаеше защо, и щом се нахрани, седна край запаленото огнище, взе една тояга и разбърка огъня.

— Дядо ми, дето ти казах — поде доволен той, — дядо ми, след като трепал, крал и извършил какви ли не поразии, се покалугерил. Не си ли чувал и, твоя милост, че когато остарее, дяволът се покалугерява? Така и дядо ми, бог да го прости! Оттеглил се, значи, в манастира „Свети Пантелеймон“, където на времето и ти си се покалугерил… Ама на̀, че близо до манастира имало едно село, и в селото — жени… Навсякъде ги има, проклетниците! — каза той и се изплю в пепелта. — Слушаш ли? — попита овчарчето и се извърна да види в проблясъците на пламъците лицето на Манольос.

А той поклати глава, сякаш казваше: „Слушам!“

— Но не щеш ли, един ден, дето се казва, яхнал го дяволът. „Искам жена — рекъл, — искам жена, ще отида в селото, ще намеря някоя, не може така! Женена-неженена, стара-млада, каквато и да е, само жена да е!“ Като се мръкнало, значи, и калугерите заспали, прескочил, хубостникът му неден, стената на манастира и си плюл на петите. Искал, видиш ли, да си свърши работата и да се върне бързо-бързо, та никой да не го подуши. Тичал, тичал, запретнал си бил расото, блеел като коч през лятото, когато види овца… Но господ го видял, смилил се над него; и тъкмо когато влизал в селото, му пратил една лоша болест, проказата, чувал си за нея. Цялото му тяло се покрило с пъпки, големи колкото лешници — какво разправям! — като орехи, като гнили зарзали… И се пукнали, и започнали да текат, та усмърдял навред. Изплашил се, горкият, бог да го прости! „Къде да вървя сега? — рекъл. — Коя жена ще се допре до мен? Да се върна назад…“

Манольос слушаше, слушаше и трепереше. Присегна се, побутна Никольос по коляното, направи му знак: „Разправяй!“

— Стари работи! — каза Никольос и се засмя. — Разказваше ми ги горката ми майка, лека й пръст! И тя самата се смееше. Виж го ти, безбожника, да не му паднеш на някой калугер! Върнал се в манастира, прескочил пак стената, скрил се в килията си… На другия ден калугерите го намерили подут като тъпан.

Побутна отново Манольос слугата си, направи му знак.

— Какво станало по-нататък ли, искаш да кажеш? Знам ли аз бре, Манольос? Малък бях, не обърнах внимание… Сега вече хвърли петалата, горкият, отърва се от жените! — каза той и отново прихна да се смее.

Прозя се.

— Доспа ми се — каза, — ще отида да си легна вънка на двора; горещо ми е, ще пукна.

Не му беше горещо, ами го беше страх да спи вътре заедно с Манольос. Стана.

— Постлал съм ти и на теб; спи, утре ще си добре.

Взе си чергата, постла я на двора, тури си един камък за възглавница, затвори очи, сети се за Леньо, понечи да се ядоса, но беше уморен, обърна се на другата страна и заспа.

Манольос хвърли още съчки в огъня, страхуваше се да остане сам в тъмнината. Гледаше как огънят играе и пращи, наостряше уши, чуваше през отворената врата гласовете на нощта — крясъците на кукумявките, малките животинки, които стържеха земята, а над главата си — мишките, които тичаха между гредите на покрива и цвърчаха… И вътре в себе си — слабият упорит глас, който се чуваше само през нощта, когато беше много тихо и беше сам.

Стана, излезе на вратата, погледна звездите; Млечният път се лееше спокойно, вечерницата блещукаше и заедно с нея небето искреше мълчаливо и радостно. Сякаш цялото небе се беше спуснало и го бе покрило; когато се прибра вътре и седна отново пред огнището, Манольос почувствува радост и облекчение… И изведнъж му дойдоха наум думите на Никольос и сърцето му заби.

„Христе боже — извика той в себе си, — да не би това да е чудото? Да не би да си прострял десницата си, тъкмо когато и аз отивах към пропастта и щях да се сгромолясам?“

Вдигна ръка към лицето си, но сега без погнуса, без страх; заопипва подутите си бузи и напуканата плът с признателност…

„Кой знае… кой знае… — мислеше си той, като галеше болестта си, — може би на теб дължа спасението си.“

Облегна се успокоен на стената, приятна топлина лъхаше от огнището, дощя му се да се унесе в сън. Понякога, когато душата му се блъскаше в тъмнината, той сънуваше някой сън, който му посочваше пътя.