Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ами че видя ли го бре, Никольос?

— Видях го, я!

— И какъв е?

— Моя си работа! — отвърна овчарчето и отиде да завре пламналата си глава в една кофа с вода.

Манольос се наяде, прекръсти се, стана.

— Никольос — каза той, — ще сляза тази вечер в селото; остани със здраве!

— Пак ли в селото? — извика Никольос и го хвана яд. — Какво ще вървиш да правиш пак в селото? Май че и теб, чорбаджи, те задява дяволът.

— Не дяволът бре, Никольос, проклет да бъде; а господ.

Намокри косата си, измъкна огледалцето си, среса се; влезе вътре, облече хубавите си дрехи, празничните.

Пъхна в пояса си кръглото огледалце, гребенчето си, една кърпа. Защо? За какво му бяха? Сам не знаеше; взе ги ей тъй, и ги скри в пояса си.

— Дяволът, ти казвам, дяволът — повтори ядосано момчето, като гледаше как Манольос се натъкмява.

— Господ, господ… — отвърна отново Манольос, прекръсти се и тръгна.

— Ще отиде при Леньо, проклети да са и двамата! — измърмори Никольос и се изплю вбесен.

И отново му се привидя как Леньо и кочът се сливат.

Беше се мръкнало вече, нощните птици, влюбени и гладни, започнаха да се обаждат; горе на небето първите звезди, най-големите, увиснаха.

„Да се стъмни още повече, та да не ме видят в селото“ — мислеше си Манольос и се спускаше бавно по лъкатушната пътека. Спускаше се и прехвърляше в ума си какви думи да подбере и как да й говори, за да може да стигне до сърцето й словото божие. „Ще почукам на вратата — преповтаряше си той, — ще дойде да ми отвори… Ще се учуди, като ме види, ще затвори вратата и ще влезем вътре…“ Беше виждал двора, не се боеше от него, карамфилите, босилека, кладенеца… Ала вътре? Манольос се уплаши; спри се да си поеме дъх. „Там вътре е леглото…“ — помисли си той.

Умът му помътня; не знаеше вече какво да й каже, нито защо беше слязъл по това време, нощем, от планината и беше почукал на вратата й. И тя щеше да го гледа как се изчервява и се обърква и щеше да прихне да се смее. „Абре, Манольос — щеше да му каже, — дошъл си и сам не знаеш защо си дошъл. Да не си сънувал нещо и ти? Изкушението ли си сънувал, Манольос, или пък Дева Мария? Или пък си сънувал и двамата — и това се случва, Манольос! — и си дошъл, и отначало ще ми говориш за бога и за рая, а сетне, полека-лека, без и ти сам да разбереш, Манольос, без и аз сама, горката, да разбера, ще се намерим здраво прегърнати в кревата… Мъж си, божем, а аз съм жена, така ни е създал господ, какво сме виновни ние? Когато сме близо един до друг, да ни се замайва главата, да забравяме всичко и да разтваряме и ръце и крака и да се сливаме…“

Кръв нахлу в главата на Манольос. В съзнанието му зазвучаха тези безсрамни думи, чуваше съвсем ясно как вдовицата му ги казва и се смее и се приближава към него… Почувствува дори дъха й, миришеше на дъвка и на карамфил, от разтворената й блузка лъхаше мирисът на тялото й, топъл, примесен с пот и индийско орехче…

Изведнъж почувствува умора, коленете му се подкосиха, приседна на един камък.

„Кой говореше в мен? — попита се той уплашено. — Кой се смееше? Чие беше това коляно, което се докосна до мен и коленете ми се подкосиха?“ Наистина беше чул вътре в себе си тези думи и смеха на вдовицата — а ноздрите му бяха още топли от миризмата й.

— Боже мой, помогни ми! — извика той и вдигна очи към небето.

Но много високо му се стори тази вечер небето, много далеч от човека, нямо, безразлично, нито приятел, нито враг, и се изплаши. Звездите го гледаха и сърцето на Манольос се вледени. Понякога, през зимните нощи, виждаше около кошарата, през заснежените клони, вълчите очи, неподвижни, жълти, изпълнени с омраза; такива му се сториха тази вечер и звездите.

И мисълта за вдовицата се разля отново в съзнанието му като мед. Сред мраза и враждебността на света беше голяма утеха. Сега вече тя не говореше, не се смееше, потръпваше изтегната в широкото си легло и гугукаше, изпълнена с благодарност и жалба, като гълъбица.

Запуши ушите си Манольос да не слуша, главата му забуча, вените на врата му се издуха. Почувствува как кръвта отново, разпенена, нахлу в главата му; слепите му очи тупаха силно, клепачите му натежаха, и цялото му лице тръпнеше. Сякаш върху бузите, върху брадичката, върху челото му бяха нападали и го щипеха и разкъсваха плътта му хиляди мравки.

Обля го студена пот; вдигна ръка, опипа трескаво лицето си, скочи прав.

„Боже мой!“ — опита се да извика той, но не можа.

Вдигна отново ръка, опипа бузите си, устните си, брадичката си, бяха се подули, а устата му се беше свила съвсем и не можеше да се отвори.