Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Манольос ги гледаше смутен.

— Какво искате? — попита най-сетне той и обърна наопаки дървото, за да не видят какво дълбаеше.

Старицата се канеше да отговори, но Леньо я изпревари.

— Остави ни сами, кира Мандаленя — каза тя, — иди да набереш билките, които ти трябват, и ни остави сами; искам да поговоря с него.

Старицата се отдалечи, като мърмореше и отиде да бере билки.

Леньо се сгуши на пезула до годеника си.

— Манольос — каза тя тихо и хвана ръката му, — извърни очи, погледни ме; не ме ли искаш вече, не ме ли обичаш вече?

— Обичам те — отвърна спокойно Манольос.

— Кога ще се оженим?

Манольос мълчеше. Колко далеч беше, боже мой, в този миг женитбата от ума му!

— Защо не говориш? Чорбаджията ми каза всичко.

— Не исках да дойдеш — каза Манольос и стана.

— Трябваше да ти искам позволение ли? — извика Леньо и лицето й пламна. — Не си ми станал още мъж, свободна съм.

Изправи се и тя, застана пред него; протегна ръка:

— Не си тръгвай! — каза му тя повелително.

Манольос се опря на стената, зачака. Леньо го гледаше, омразата и любовта се бореха в развълнуваните й гърди.

— Майка ми беше слугиня — произнесе най-сетне тя със задавен глас, — майка ми беше слугиня, но баща ми — чорбаджия. Няма да ти падна на колене; имам си прикя, имам и младостта си, ще си намеря и по-добър!

Манольос притисна силно към гърдите си издълбаното дърво и усети болка.

— Сбогом, Леньо — каза той и почувствува, че сърцето му се къса.

Но щом изрече тежката дума, разкая се и сам се уплаши. Разколеба се.

— Леньо — прошепна той и сведе очи, — остави ме няколко дни тук на самота да реша… Ако ме обичаш, изтъни молбата ми.

— Някоя друга ли обичаш? Коя? Кажи ми откровено и ще си отида.

— Не, не, Леньо, кълна ти се!

— Добре, когато вземеш решение, обади ми; ще чакам… Но да си знаеш, мога да те обикна за цял живот, но мога и да те намразя за цял живот, от една твоя дума зависи това; от едно да или от едно не; избирай!

Обърна се към старицата:

— Е, кира Мандаленя, да вървим!

Поеха по надолнището, Леньо вървеше ядосана отпред; нито веднъж не се извърна да погледне назад; кипеше вътре в нея гордата чорбаджийска кръв на баща й.

Манольос се тръшна на пезула; погледна дървото — нямаше вече никакво желание да го дълбае; пламъкът беше угаснал, светият образ вътре в него беше изчезнал. Нямаше вече дълбоко вътре в сърцето си какво да гледа и да пресъздава.

Влезе вътре, уви в един дълъг пешкир дървото, бавно, внимателно, така както покриваме с пепел жарта, за да не угасне. Не можеше да стои повече сам, задушаваше се; взе от ъгъла гегата си и тръгна да намери Никольос с овцете.

Слънцето се сипеше върху планината, въздухът беше неподвижен; сенките се бяха свили уплашено до дънерите на дърветата. И пойните птички бяха млъкнали, сврели се бяха сред листака и чакаха да премине тежкият час.

Никольос изведнъж почувствува, че прелива от сили; огледа се да види с кого да изразходва излишъка си от сила. Пустош. Нито мъж — да се преборят, нито жена, та да я тръшне долу; овцете бяха налягали под пърнарите, на сянка, унесени и кротки; срамота е да се заяде с тях. Но изведнъж големият коч Дасос се появи, с дебелите си вити рога, с мазното си гъсто руно и с тежкия хлопатар на водач на врата си. Погледна с мътни очи налягалите по земята свои овце, изблея доволно и се заклати тежко, бавно, с царствено достойнство, да се поразходи; изпълни се въздухът с вонята на самеца — и Никольос се нахвърли върху него, сякаш изведнъж се беше побъркал, и започна да го удря с гегата си, яростно, по рогата, по гърба, по корема.

Гордият мъжкар се извърна; не му хвана око противникът — нямаше рога, нямаше гъсто, влакнесто руно, стъпваше само на два крака и само с една лека лашка можеше да го събори. И продължи надменно разходката си сред своите овце.

Но Никольос тръгна подир него, сграбчи го за рогата, подскочи и се метна да го яхне. Ядоса се тогава Дасос, разтърси глава и Никольос се просна по гръб на земята.

— Мръсник! Сега ще ти дам да се разбереш! — извика Никольос и скочи прав с окървавени лакти.

Свря врат между раменете си, наведе глава за удар и се засили; засили се срещу него и Дасос, сблъскаха се, Никольос се зашемети, завъртя се на краката си и заедно с него се завъртя и планината; но успя да се задържи прав, грабна от земята гегата си, втурна се и започна бясно да удря коча по рогата, за да ги строши.

Тъкмо тогава се появи Манольос; пъхна два пръста в устата си, изсвири. Никольос се обърна, видя го, но се беше разпалил, но можеше да спре, нахвърли се отново върху коча. Манольос взе един камък и го хвърли към него.