Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Мисълта на Манольос литна, спусна се към селото, обходи къщите, кафенето, площада. Пое по нагорнището, влезе в къщата на попа, видя старейшините как разпределяха кой ще бъде Петър, кой — Юда, кой — Христос… Видя отново поп Фотис и прокудените християни, и гордата му мъжествена борба със сития поп, и жената, която изписка и издъхна… Зазвучаха отново думите на Янакос, сурови, подигравателни, пълни с истина: „Искаш да представиш Христос, а ти се готвиш да се жениш и да мърсуваш… Лъжец! Лъжец! Лъжец!“ Мисълта му се изкачи в одаята, видя чорбаджията; а преди чорбаджията, на двора, Леньо, която се беше хвърлила върху него и гърдите й го нараняваха, и която го питаше гальовно, нетърпеливо: „Манольос, кога ще се оженим? Кога? Кога?“ А след това… след това, когато тръгна за планината и се поспря да си отдъхне край кладенеца…

Премаля му на сърцето.

— Жал ми е за нея — прошепна той, — жал ми е за нея, тръгна по лош път, ще се погуби…

Изникна в съзнанието му с черната си забрадка, с пухкавата си шия, със сочните си устни, натъркани с орехови листа… Чу отново отчаяния й вик: „Не си отивай, не си отивай, Манольос!“, сякаш очакваше той, само той да я спаси…

И изведнъж, за първи път в ума му проблесна, ясно, сигурно, смисълът на съня й. Да, да, имаше право вдовицата, само той може да я спаси… Сам бог й го е открил в съня й; държи в ръцете си Манольос луната и храни нея, вдовицата… И ето сега, изведнъж разбра скрития смисъл на това и потръпна от радост: луната е чистата светлина, словото божие, което осветява нощта… Воля божия, повеля божия е той, Манольос, да я нахрани. Той ще спаси Магдалена, грешницата, вдовицата.

— Трябва да я видя — промълви той, — трябва, бързо! С всеки изминал миг може да затъне още по-дълбоко в греха… Трябва, трябва… длъжен съм…

Видя тясната й уличка, сводестата й врата, боядисана в зелено, кръглата желязна халка… Видя прага й, който блестеше от чистота… Никога не го беше прекрачил, само една неделя, помни, вратата й беше отворена и той беше хвърлил крадешком поглед вътре — видял беше един малък двор, застлан с едър току-що измит чакъл, саксии с босилек край пезула и два разцъфнали червени карамфила до кладенеца…

Мисълта на Манольос поемаше забързано надолу по планината, тръгваше из селото, навлизаше в тясната уличка, прекрачваше блесналия от чистота праг…

— Трябва, трябва да я видя… — повтаряше си той, — длъжен съм…

Изпитваше странна радост. Сега, когато му беше станало ясно защо беше толкова наложително да я види, че това не е по негово желание, а по божия повеля, му беше олекнало; сега разбра защо толкова настойчиво, денонощно копнеше да отиде да види вдовицата; мислеше, че изкушението го тласка, и затова се срамуваше и се противеше; но сега…

Скочи пъргаво; не му беше студено вече, коленете му не се подгъваха вече. Запали огън, постави казана, сложи да се вари млякото.

„Какви пътища намира бог — мислеше си той, — за да дойде и да просвети човешкия ум! Ето сега, волята му се превърна в сън и се спусна връз възглавието на вдовицата…“

Никольос вече пристигаше, заблея въздухът, овцете влизаха в кошарата; слънцето залязваше спокойно, мирно, изкарало си беше надницата и се прибираше при майка си да вечеря.

— Добре дошъл, Никольос! — извика от вратата Манольос и гласът му беше ясен и радостен. — Издой овцете и ела да сложиш да ядем; гладен съм!

През целия ден не беше сложил залък в устата си; гърлото му беше свито; но сега се беше отпуснало и гладът беше дошъл.

Никольос го изгледа изненадан; засмя се:

— Отново се съживи, чорбаджи! Някоя добра вест ли?

— Гладен съм; хайде, по-бързо! Ще ти помогна и аз!

Донесоха медните котли, коленичиха и двамата един до друг и започнаха да доят една по една овцете. А овцете стояха доволни и се облекчаваха от приятния товар: сръчните пръсти им се струваха като любими уста, които сучеха.

Свършиха, измиха се, застла Никольос навън на пезула, прекръстиха се, нахвърлиха се и двамата лакомо на хляба, на месото, на изварата. Никольос все още си мислеше с яд за силния коч и за Леньо, сливаха се неотделимо в съзнанието му кочът-водач и закръглената женичка, ставаха едно цяло, и ту Леньо беше отгоре и го яхваше, ту беше отдолу и се смееше…

— Проклета да е… проклета да е… — измърмори изведнъж Никольос, грабна един камък и го хвърли нависоко.

— Какво ти стана бре, Никольос, та мърмориш? — попита го Манольос със смях. — На кого хвърляш камъни?

— Дяволът ме задява! — отвърна овчарчето и също се засмя. — Та му хвърлям камъни.