Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

„Какво ми стана? Какво ми има? Защо се подух?“ — мислеше си той и опипваше отчаян цялото си лице, чак до шията; цялата му мутра беше станала като тъпан, но не го болеше. Само очите го смъдяха и бяха почнали да сълзят.

„Трябва да се видя, да се видя, искам да знам!“ — каза си той; измъкна от пояса си огледалцето, наведе се, запали една съчка, погледна… Под светлината на играещите пламъци той видя лицето си и нададе вик. Цялото му лице беше подпухнало, очите му бяха станали две малки мъниста, косът му се беше сврял сред подутите му бузи, а устата му се беше превърнала в дупка.

Не беше това човешко лице, а муцуна от плът, нечовешка, отвратителна. Сякаш това не беше негова плът; сякаш беше налепил върху себе си чужда плът, и лицето му беше изчезнало.

„Боже мой, да не би да е проказа?“ — мина му през ума изведнъж и се строполи долу.

Взе отново огледалцето, но веднага извърна лице с погнуса; човек ли беше това? Зъл дух ли? Скочи прав: „Не мога вече да отида… Как ще ме погледне? Как ще й говоря? Гнус ме е; ще се върна обратно!“

Обърна се и започна да се изкачва тичешком по пътеката, сякаш го гонеха.

Когато стигна до кошарата спря; вмъкна се крадешком вътре, трепереше да не събуди Никольос, та той да запали светлина и да го види… „Утре сутринта, с божия помощ, може да съм добре…“ — каза си той и се поуспокои.

Приседна на сламената си постеля, прекръсти се, помоли се на господа да се смили над него. „Господи, убий ме по-добре — казваше му той, — но не ме прави за срам пред хората… Защо ми налепи това месо върху лицето? Махни го, господи, махни го от мен; направи тъй, че утре сутринта лицето ми да бъде чисто, човешко, както преди!“

Вложи цялото си упование на бога, поутеши се. Затвори очи и засънува, че уж е дошла някаква жена, облечена в черно, навярно беше света Богородица, наведе се над него и го погали бавно, нежно, по лицето; и лицето му изведнъж се освежи, олекна му, а Манольос протегна ръце, сграбчи чудотворната ръка и искаше да я целуне; но се разнесе звънлив, подигравателен смях, черното було се смъкна, Манольос извика и се събуди. Не беше света Богородица, беше вдовицата…

Чу вика му, събуди се в другия ъгъл и Никольос. Понадигна се, видя чорбаджията си извърнат към стената. Засмя се злъчно.

— Абре, върна ли се, Манольос? Свърши ли си вече работата?

Ала Манольос, извърнат към стената, опипваше, опипваше лицето си отчаян. Никак не беше спаднало, и навярно се бяха отворили и рани, защото сега върховете на пръстите му се овлажниха и от тях закапа гъста, лепкава течност.

„Загубен съм… загубен съм… — казваше си той, — навярно е проказа!“

Обърна се по корем на постелята си и зарови лице във възглавницата.

— Добре ли прекара, чорбаджи? — обади се заядливо Никольос. — Добре ли вървяха работите ти? Изморил си се, горкичкият, поспи си.

„Загубен съм… загубен съм… — шепнеше отчаян Манольос, — проказа е навярно!“

Съмваше се вече, Никольос скочи да изкара овцете на паша; готвеше се да прекрачи прага, първите лъчи бяха проникнали през прозорчето, стаята се освети; овчарчето се извърна:

— Манольос — каза то, — лека нощ!

Манольос се забрави, извърна лице, за да отговори; Никольос го видя, и с един скок изхвръкна навън.

— Света Богородице — извика той, — караконджо!

Очите на Манольос сълзяха; цялото му лице беше напукано, лигаво. Напъваше се да заговори, да поокуражи овчарчето, но не можеше да изрече ни дума. Само му махна с ръка, за да го успокои.

Никольос опря лице на рамката на вратичката, тялото му остана навън, готов беше да хукне. Гледаше, гледаше с изблещени очи… Полека-лека привикна, посъвзе се сърцето му.

— Боже господи, ти ли си, Манольос? — попита той. — Прекръсти се, за да разбера.

Манольос се прекръсти, Никольос се поокуражи, прекрачи прага, влезе вътре, но не се приближи.

— Какво си го загазил, горкичкият ми? — попита го съчувствено той. — Дяволът навярно се е нахвърлил връз теб и ти е залепил тази муцуна, да пази господ! Дяволът, ти казвам, сигурно той! Същото си изпати и дядо ми.

Манольос поклати глава, извърна се отново към стената, за да не плаши слугата си, направи му знак да се махне.

— Лека нощ — повтори плахо Никольос и изскочи навън, сякаш го гонеха.

Отдъхна си Манольос, когато остана сам, с един скок се изправи. Здрав беше, никъде не го болеше, не го побиваха вече тръпки, и най-странното, чувствуваше някаква необяснима радост… Взе огледалцето, приближи се до прозорчето, погледна: като тъпан беше станало лицето му, кожата се беше напукала и по нея се стичаше някаква жълтеникава течност, която се съсирваше по мустаците и брадата му; цялото му лице беше станало огненочервено като месо.