Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ей, Никольос — извика той, — с коча ли си се захванал? Ела тук!

Като мърмореше и проклинаше, целият потънал в пот, Никольос се приближи. Седнаха двамата под една скала. Овчарчето, все още възбудено, лъхаше на коч; изсвирваше от време на време, мяташе някой камък и се мъчеше да скрие яда си; но вътрешно кипеше, защото Дасос го беше повалил.

Манольос бе вперил поглед във въздуха и се мъчеше да си възвърне загубеното спокойствие и да съживи отново в сърцето си светия образ, който той дълбаеше върху дървото. Какво беше това вдъхновение тази сутрин, как беше забравил всичките си грижи, светът беше изчезнал и бяха останали сами, между небето и земята, Манольос и едно парче дърво! И изведнъж — един женски глас, две алени устни…

— Абре Никольос, я откачи от колана си кавала, надуй го… Не съм добре, бре Никольос, съклет ме е налегнал, надуй кавала, та да ми олекне!

Овчарчето се усмихна.

— И мен ме мъчи същото, Манольос — каза то. — И мен ме наляга съклет, понякога ми иде да се пръсна; свиря на кавал, но не ми олеква; И затова се захванах с коча!

— Ами че какви съклети имаш ти бре, Никольос, голобрадо хлапе?

— Дявол да ме вземе, ако знам и аз; ами на, ей тъй, сам съм бре, Манольос, съвсем самичък, съкълдисвам се! — отвърна порасналото момче.

Откачи кавала, нагласи почернелите си от слънцето пръсти върху дупките му.

— Намисли ли какво ще изсвириш, Никольос?

— Аз ли? Не съм. Каквото ми дойде наум.

Налапа езичето на кавала и започна.

Изпълниха се склоновете с овце, кози и звънци, планината се местеше и пасеше. Раздвижи се светът, разтопи се, превърна се в сладки звуци и се разля. И изведнъж бликнаха струйни води и започнаха да подскачат от камък на камък и да бълбукат. Води, звънци, планини полека-лека замлъкнаха, не замлъкнаха — промениха се, превърнаха се в звънлив смях, закачлив и радостен… Ширна се многозвучно море, осеян с чакъл бряг, и жени, които се къпеха и се смееха… С разтворени ръце и крака се хвърляха жените в морето, блъскаха ги вълните, прекатурваха ги, и те пищяха щастливи и избухваха в смях. Сякаш целият бряг го беше гъдел и се кикотеше.

Наведен, унесен, Манольос се беше заслушал. Подскачаше женският смях, закачливо и игриво, по крайбрежната морска пяна, подскачаше и изчезваше, и отново се връщаше, прегърнат с (вълните — и изведнъж всичко замлъкна, утихна морето, и Катерина се появи из водите, безмълвна и съвсем гола.

— Стига толкова! — извика Манольос и скочи прав.

Никольос се извърна и го погледна, но продължи да свири, увлекли го бяха и него звуците, държеше кавала прилепен върху устните и не му даваше сърце да го махне оттам.

— Стига, ти казвам! — отново извика Манольос.

— Прекъсна ме на най-сладкото — каза ядосано Никольос и избърса кавала върху коляното си.

Сълзи рукнаха от очите на Манольос.

— Какво ти стана, Манольос, плачеш ли? — възкликна овчарчето учудено. — Абре, не се съкълдисвай, кавал е това, празна работа, вятър!

Манольос понечи да тръгне, коленете му се подкосиха.

— Не съм добре — прошепна той, — не съм добре…

— Чу ли водата? — попита овчарчето и се засмя.

— Каква вода?

— Мислех си за вода, докато надувах кавала, ама за много вода, защото съм жаден… — каза то.

И с един скок се озова под пърнара, където беше закачило торбата си с голямата бъклица с вода. Беше му я подарил Манольос и беше издълбал един козел на нея.

„Ще отида да си легна — каза си Манольос. — Побиват ме тръпки…“

— Акълът ти да е все в овцете — извика той на Никольос, — аз ще се върна в кошарата да сиря.

— Приготвил съм огъня — отвърна Никольос, като обърса устните и гърдите си, които се бяха намокрили — свари млякото и ще дойда.

Гледаше го как върви, как се препъва в камъните, стана му жал за него.

— Ако не ти е добре — извика му той отново, — остави, аз ще подсиря; легни си!

— Защо ми казваш това?

— Защото краката ти се преплитат, чорбаджи, и си съвсем прежълтял.

— Горкия! — прошепна той съчувствено, като гледаше как Манольос, залитайки се изгуби зад пърнарите. — Видях аз отдалеч, че Леньо дойде, проклета да е! Тя бре, ще ти изпие цялата сила, нещастнико!

Взе един камък, запрати го яростно.

— Проклети да са женските! — извика той силно. — Проклети да са!

Видя, че кочът Дасос се появи отново пред него, сякаш го предизвикваше; наведе гневно острата си глава и се втурна срещу него.

Когато стигна в кошарата, Манольос се опита да запали огъня и да започне подсирването, но нямаше сили; седна на пезула, на слънце, да се погрее; зъзнеше. Слънцето вече клонеше на заник и скоро звънците се чуха да се приближават, чуха се и виковете на Никольос, който подкарваше овцете с камъни и подсвирквания към кошарата.