Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— И моето сърне се къса, Янакос; остани със здраве!

Поспря се, поколеба се.

— Ще видиш ли Манольос? — попита тя накрая.

— Ще направя обиколката си из селата; навръщане мисля да се отбия да го видя… Искаш ли да му кажа нещо, Катерина?

Вдовицата беше метнала на гръб вързопа и теглеше ядосано овцата, която се опъваше.

— Не — отвърна тя, — нищо.

И пое по нагорнището.

В това време Манольос се беше изкачил на своята планина. Кучетата му го подушиха отдалеч и се спуснаха, като размахваха опашки, а зад тях Никольос, обгорялото от слънцето овчарче с щръкнали уши скачаше от скала на скала като коза, за да го посрещне. Беше израснал по планините с овцете и козите, див, мургав, и скъп на думи, блееше като овен, косите му бяха къдрави, сплъстени от борова смола и мазнина, усукани и твърди като малки вити рога. Беше вече на петнайсет години и гледаше овцете с помътнели очи като коч.

Като стигнаха в кошарата, Никольос постави върху пезула хляб, сирене и печено месо.

— Яж — каза той.

— Не съм гладен бре, Никольос; яж ти.

— Защо не си гладен?

— Така.

— Нещо лошо ли ти сториха хората там долу?

— Да.

— Защо отиде?

Манольос не отвърна. Изтегнат върху сламената си постеля, затвори очи. Наистина, защо му трябваше да отива? Защо отиде? Досега, всяка неделя, слизаше в селото рано-рано, изслушваше литургията, вземаше нафора и се връщаше нетърпеливо на планината. Задушаваше се там долу в полето, гледаше жените и се разпалваше, гледаше в кафенето мъжете да пият и да играят на карти, задавяше се от вонята и преминаваше бързо-бързо, за да се върне на чист въздух. А сега…

Спомни си за Леньо — подигравателният й смях, закачливите й очи, сластния й глас, и най-вече двете й гърди, които издуваха розовата й блузка, сякаш искаха да я пробият.

Приседна на постелята, стана му топло, махна ризата си, цялата беше мокра от пот.

„Трябва да потърпя — помисли си той, — да остана чист, да не се докосна до жена. Нося отговорност. Това тяло вече не е мое, а на Христос.“

Образът на Христа се появи в съзнанието му, такъв какъвто го беше видял, когато отиде за първи път в манастира, на църковния иконостас: Христос носеше дълъг син хитон беше бос и докосваше толкова леко тревата, по която стъпваше, че тя не се прегъваше. Прозрачен, въздушен като омара. От ръцете, от краката и от разтворената му гръд течеше рядка, розова кръв… Една девойка, с разпилени златисти коси, се спускаше да се докосне до него; но той бе вдигнал строго ръка, за да не й позволи да се приближи. А от устата му се раздипляше една панделка с букви; прочете ги Манольос, но не можа много-много да разбере смисъла им. Попита своя отец: „Какво казва тук Христос, отче?“ И той му обясни: „Не ме докосвай, жено!“ — „Ами коя е тази жена?“ — „Магдалена.“

„Не ме докосвай, жено!…“ Затвори Манольос очи — и изведнъж Катерина вдовицата премина бавно във въздуха. Тръсна глава, отхвърли черната забрадка, разляха се златисторусите й коси върху раменете й, стигнаха чак до коленете й, разкриха голотата й. Но изведнъж повя лек ветрец, люшнаха се леко, разкри се гръдта й…

Нададе вик Манольос: „Помощ!“, и скочи от постелята си.

Овчарчето ядеше още, мляскаше и не можеше да се, насити. Извърна се спокойно, с натъпкана уста.

— Сънува ли нещо, чорбаджи? — попита то. — Гонеха ли те? И мен ме гонят насън; на лъжа е, сънища са това, не ставай будала, спи!

— Наклади огън, Никольос, студено ми е…

— Жега е, ще пукна! — възрази овчарчето, на което не му се искаше да се откъсне от хляба и месото.

— Студено ми е… — каза отново Манольос и зъбите му тракаха.

Овчарчето се надигна, като все тъй дъвчеше, взе ядосано дърва от един ъгъл, натрупа ги изкусно в огнището, запали ги. Приближи се до Манольос, изгледа го хубаво, поклати глава:

— Урочасали са те, чорбаджи — каза то и се върна при яденето.

Премъкна се Манольос в ъгъла, загърна се в едно одеяло и се сви там. Гледаше как огънят поглъща дървата — Леньо, Магдалена, Христос преминаваха и играеха сред пламъците, сливаха се, разделяха се, отново се сливаха… И изведнъж жените се издигаха заедно с дима, изчезнаха, и сега Манольос виждаше само Христос, разпнат върху един пламък; виждаше го ясно: с бледо лице, отпуснал глава върху гърдите си, с приковани върху дървото ръце… Поразлюляваше се пламъкът и Христос възкръсваше, изскачаше от пепелта, изтъняваше, извиваше се, издигаше се и изчезваше…

Умори се Манольос, опря глава на коленете си и се унесе в сън.