Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Янакос не можа повече да се удържи; изведнъж избухна в плач.

— Чедо мое, защо плачеш? — каза попът и го прегърна.

— Прости ми, отче, прости ми!

— Ела!

Хвана го подръка, поотдръпнаха се встрани.

— Защо плачеш? Какво ти има? Кажи ми болката си, чедо мое; ти си благодетел на селото ни! — каза той и посочи, като разпери широко ръце, бъдещето село.

Краката на Янакос се подгънаха, тръшна се на един камък; попът, изправен до него, го гледаше неспокойно.

— Искаш ли нещо? — запита го той. — Сторил ли си нещо? Не плачи!

— Прости ми, отче! Ще ти кажа всичко, да ми олекне!

И започна бързо, задъхано, да му се изповядва — защо е дошъл в Саракина, за какво се споразумял със стария Ладас и за трите лири, които взел капаро…

Попът слушаше, без да продума; Янакос го гледаше изплашено.

— Какво мислиш, отче? — попита накрая той с несигурен глас.

— Мисля си, чедо мое, че човекът е звяр, див звяр… Не плачи; мисля си също така, че бог е велик.

— По-лош и от звяр… — прошепна Янакос и се изплю, сякаш изведнъж му се бе догадило. — Червей, целият в слуз, е човекът, малък, нищожен, безчестен… Не се докосвай до мен, отче; не те ли е гнус?

Попът мълчеше; отдръпна ръката си, впи поглед в земята и въздъхна.

Янакос изведнъж скочи от камъка, на който се беше тръшнал, бръкна в джоба на жилетката си, измъкна трите лири.

— Отче, моля ти се, вземи тези три лири, купи няколко овце за селото; за децата, че имат нужда от мляко… И ако можеш, положи ръка върху главата ми, прости ми.

Попът не се помръдна.

— Ако не ги вземеш, душата ми няма да намери вече спасение!

И след малко добави:

— Човекът, каза ти, е звяр; укроти го, отче. Една блага дума го укротява; от твоята дума сега зависи моето избавление.

Попът се хвърли в прегръдките на Янакос; разплака се и той.

— За мен ли — извика Янакос, — за мен ли плачеш?

— За теб и за мен, и за целия свят, чедо мое — прошепна поп Фотис и избърса сълзите си.

Целуна Янакос по очите, положи ръка върху къдравите му сиви коси.

— Простено да ти е, Янакос! И Петър три пъти се отрекъл от Христос, и три пъти сълзите го спасили; голям купел са сълзите, чедо мое. Вземам грешното злато, което ми даваш, грехът ти ще се превърне в мляко за децата, дето гладуват; бъди благословен!

Янакос падна в нозете на попа, за да ги целуне; но отецът се наведе бързо, вдигна го.

— Недей, недей, гледат ни — каза той, — идат!

— Отче! Отче! — чуха се уплашени гласове.

— Какво се е случило, чеда мои? — извика попът разтревожено.

— Дядо Панагос издъхна, отче; слязохме да го извадим от ямата; беше мъртъв!

Поп Фотис се прекръсти.

— Бог да го прости! — каза той. — Умря щастлив, вгради се в темелите на селото ни… Да даде господ и ние, чеда мои, да имаме такъв край… Идвам да го благословя.

Извърна се към Янакос:

— Хайде, чедо мое, върви си по живо по здраво; Христос е с теб!

Наведе се Янакос, целуна ръка на попа и тръгна да отиде при магарето си.

Хвърчеше от радост; скачаше от камък на камък като двайсетгодишен момък. Чувствуваше, че плещите му тръпнат, сякаш щяха да им израстат крила.

— По дяволите старият Ладас — прошепна той, — по дяволите и златото му. На мен ми израснаха крила.

Погали магарето си, което чакаше търпеливо под сянката на дивата круша, отвърза го бързо, като си тананикаше:

— Да вървим, Юсуфченцето ми — каза той, — добре тръгнаха работите ни, добра печалба изкарахме, слава богу!

Извърна се, видя суровите скали и черните пещери и мършавите хора, които стояха около гроба на стареца, до бъдещата врата на Палеолог, и слушаха опелото, и се кръстеха.

— Бог да укрепи селото ви! — прошепна той. — Турих и аз в темелите му три лири.

Пое по надолнището, като си пееше.

„Е бре, звяр е, наистина, човекът — помисли си той. — Каквото си ще, това върши, който път си иска, него взема. Вратата на ада и вратата на рая са една до друга, и където си ще, там влиза… Дяволът може да влиза само в ада, ангелът може да влиза само в рая; а човекът — където си иска!“

Засмя се.

— Да си жив бре, Адаме, велики звере! — извика силно той и отново запя една стара песен, за която от много години не се беше сещал и сега изведнъж му беше дошла наум и в устата му:

— „Аз съм на светкавицата дете, и на гърма внук, поискам ли — святкам и гърмя, поискам ли — сняг хвърлям!“

Спря се в подножието на планината:

— Гладен съм — каза той, — ще си хапна. Гладно е и Юсуфчето ми; ще му набера трева, да хапне и то, да не завижда. Да ядем заедно, един до друг като: братя.