Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

И сега, ето че това неспокойно животно отново идваше. Скриха се зверовете зад високите скали и задебнаха. Веднага, щом слънцето се показа, от пещерите наизлязоха хора, мъже, жени и деца, откриха насъбралата се във вдлъбнатините на скалите вода и се наведоха да пият, натрупаха камъни и накладоха огньове… Повдигнаха се на пръсти, взряха се: долу, в полето — богатото село, Ликовриси; околовръст — вълнисти редици от хълмове с маслините си, със смокините и лозята си; отвъд, спокойната свежозелена планина Панагия с овцете; още по-нататък, на края на небосклона — високи, въздушни розово-сини планини.

Поп Фотис се прекръсти:

— Чеда мои — извика той, — съмна се, много работа имаме днес, станете да отправим всички заедно зов към господа, та да ни чуе!

Дотътриха се старците и стариците около поп Фотис, застанал на една скала, изтичаха и жените с децата, и последни, като пристъпяха тежко, пристигнаха и мъжете, със сведени глави, пълни е грижи. Дрипави, с хлътнали от умора и глад бузи, боси, беззащитни сред тези негостоприемни камънаци и малкото ялови дървета… Всеки би очаквал жалби и плачове и просешки протегнати към небето ръце; но изведнъж от тези мършави гърди се издигна, радостен и уверен, тържественият химн на загиналата империя, и цялата планина екна:

— Спаси, господи, люди твоя и благослови достояние твое, победи на сопротивныя даруя…

Като размахваше ритмично ръце, попът дирижираше гласовете, а неговият глас се извисяваше над другите, дълбок и войнствен.

Изправиха се клюмналите глави, жените разтвориха пазвите си и поднесоха гърди на бебетата си, а други се наведоха, хвърлиха съчки в огньовете и поставиха върху тях гърнетата.

— Чеда мои — извика поп Фотис, — тук, на тази скалиста планина, с божията помощ, ще пуснем корени. Три месеца вървим, стопиха се жените и децата, а мъжете се срамуват да просят повече. Като дървото е и човекът; иска земя. Тук ще пуснем корени! Нощес сънувах свети Георги, съселянина ни, досущ както е нарисуван на хоругвата, която носим от родното си място. Русокос левент като пролетта, яхнал бял кон, и отзад, върху задницата на коня, красивата царска дъщеря, която свети Георги спасил от страшния звяр при извора; тя държеше едно златно канче и го черпеше… Коя е тази красива царска дъщеря, чеда мои? Това е душата на гърците, нашата душа! Свети Георги ни е качил на задницата на коня си и ни е довел тук, на тази пуста планина, където се намираме; и нощес ми се яви насън, протегна ръка и постави в шепата ми семето на едно село — едно съвсем малко селце, което се побираше, в дланта ми, с църквата му, с училището му, с къщите му, е градините му, и ми каза: „Посей го!“

Шум и шепот се разнесе сред тълпата, сякаш вятър се бе вдигнал сред тръстики. И така както бе протегнал ръка поп Фотис, много жени видяха върху нея едно съвсем малко селце като яйце, което се мътеше на слънце.

— Тук ще посеем — продължи поп Фотис и разпери ръце да прегърне планината. — Тук, сред тези камъни и в тези пещери, и около оскъдната вода, и под тези сурови подивели дървета, ще посеем семето, което ми повери светият конник. Смелост, чеда мои, вдигнете се, следвайте ме; велик ден е този, посяваме новото село! Стани, дядо Панагос, вземи отново на гръб чувала с костите, да вървим!

Вдигна измършавялата си глава стогодишният дядо, очичките му, вече без мигли, заискриха:

— Три пъти, деца мои, съм виждал да се посяват и да се изкореняват села. Изкорени ги чумата първия път, земетресение — втория, и ето сега — турците. Ала и три пъти съм виждал човешкото семе да пониква, кога на същата земя, кога другаде. Един поп правеше водосвет, почваха майсторите да градят, нахвърляхме се всички върху земята, разкопавахме я, момците си вземаха жени и след година, каква радост само беше бре, деца! Пускаше класове земята, издигаше се дим над къщите, мяукаха бебетата — поникваше отново селото! Кураж бре, деца, пак ще поникне!

— Да си жив, дядо Панагос! — извикаха мъжете и на устните им разцъфна усмивка. — Ти, деденце, гътна и смъртта. Ти си Дигенис 5 5 Герой от византийския епос. — Б.пр. , дето се казва.

— Ами че аз съм я! — отвърна убедено дядото.

В това време поп Фотис беше надянал патрахила, беше направил от чубрица и мащерка китка за ръсене, напълнил бе една кратунка е вода и сега повика и подреди около себе си пет-шест деца, които беше научил да пеят и да му държат исо.

Цялото множество стана и се нареди зад водача, отдясно — мъжете, отляво — жените; а над тях слънцето, неуморният, упорит атлет, се изкачваше и продължаваше своето вечно възобновяващо се състезание.