Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Спря се отново свещеникът, за трети път, срещу Вратата на Христос, накъм запад, и посочи една голяма скала, която един див, разцъфнал храст беше пробил и израснал.

— Тук ще изградим — каза той — Вратата на свети Георги, Труженика! 6 6 „Георгос“ на гръцки значи „земеделец“, „орач“. — Б.пр. Дето приведен обработва земята, дето пасе козите, овцете и говедата, дето подкастря и присажда дърветата като нас, хората. Защото не е само голям юнак свети Георги, а и голям работник. На милостта ти се уповаваме, Закрилнико на селото ни! Направи тъй, че да се множат овцете и козите ни, да ни дават мляко, да пият децата, да заякват костите им; да ни дават месо, да се храни тялото, та да може да крепи душата ни; да ни дават вълна, за да не ни повалят снеговете! Благослови, свети Георги, всички живинки, дето обичат и служат на човека — говедата, магаретата, кучетата, кокошките, зайците… Надвеси се и връз земята и благослови и нея; ние ще влагаме в пазвата й семето, ти ще пращаш дъжд, когато трябва, и тя ще дава плод… Всички заедно! Земя, хора, светии, една войска! И пред нас върви бог и ни сочи пътя! Свети Георги, тук е селото ти, това е твоята врата; направихме я висока, за да можеш да влизаш на кон; влез!

Янакос, със зяпнала уста, слушаше, търкаше очи, поглеждаше около себе си; голи скали и трънаци и шубраци и мащерка… Пущинак. Два гарвана на едно рожково дърво се изплашиха, размахаха криле и хвръкнаха, като грачеха сякаш проклинаха.

„Какви са тия — мислеше си той изплашен, — хора, зверове, светци?“ И гледаше мъжете със засукани мустаци, и жените с дебели плитки и широки бедра. „Боже, прости ме!“

На север, срещу вратата на Богородицата, попът отново се спря, пред една разрушена, тревясала стена. Вдигна ръсилото, благослови три пъти камъните, въздъхна, обърна се към селяните:

— Тук — каза той и сега гласът му трепереше, — тук ще изградим, братя, Вратата на Константин Палеолог! 7 7 Последният византийски император (1405–1453). — Б.пр. Оттук някой ден, чеда мои, навярно, ще влезе, потънал в пот, вестоносецът и ще извика: „Братя, превзехме Цариград!“

Настръхна народът, разнесоха се диви викове, всички се взряха на север, в праха, който се издигаше от полето, сякаш вече виждаха вестоносеца да пристига тичешком.

— Дядо Панагос — извика попът, — приближи се, донеси чувала си тук, при вратата на Палеолог!

Обърна се към мъжете със сечивата:

— Копайте!

Изкопаха на бърза ръка широк трап, цял бой дълбок, спусна се в него дядото. Вадеше една по една от чувала костите, черепи, пищялки, ръце, ребра, и ги поставяше внимателно, с благоговение, мълчаливо, в трапа. Изля поп Фотис останалата светена вода върху костите, хвърли вътре и ръсилото си, извика:

— Отци, имайте търпение! Не се стапяйте! Иде, иде, няма да се забави, ще дойде Вестта!

Янакос избърса очите си, които се бяха налели със сълзи; някаква буца беше заседнала в гърлото му.

— Излизай, дядо Панагос! — извика попът. — Излез, за да заринем гроба!

Спуснаха се двама младежи да го измъкнат.

— Оставете ме бре, деца — каза старецът, — добре съм си тук; за какво съм ви, да ви ям харам хляба? Не мога вече да работя, не мога вече да правя деца, нефелен съм, оставете ме!

— Дядо Панагос — каза попът строго, — не е дошъл още твоят час; не бързай.

— Отче — отвърна старецът умолително, — оставете ме тук, добре съм си. Чувал съм, че ако не се вгради човек в темелите на селото, селото не се закрепва. По-добра смърт къде ще намеря? Заринете ме!

— Не може — възрази попът, — бог ти е дал живота, бог ще ти го вземе; ние, дядо Панагос, нямаме право… Качете го горе, момчета!

Наведоха се двама младежи, протегнаха ръце да го хванат; но старецът се беше вече проснал по очи върху костите, викаше:

— Оставете ме бре, момчета, оставете ме, добре съм си тук!

Янакос не можа повече да се сдържи, надвеси се и той над гроба, видя стареца — лежеше неподвижен; сега беше извърнал лице към светлината и се усмихваше блажено.

— Добре съм си тук… Добре съм си тук… — шепнеше той, скръстил ръце.

Буцата в гърлото на Янакос се стопи, чу се хлипане.

Попът се извърна, видя Янакос, позна го.

— Сторете място, чеда мои — извика той, — ето един добър човек от Ликовриси. Дошъл е да ни види, да ни даде кураж в нещастието. Поздравете го, братя! Той е един от четиримата, дето ни дадоха кошовете с храна първата вечер, та се наядохме!

Спомни си името му:

— Добре дошъл, Янакос! — каза той и му стисна развълнувано ръка. — Заради теб и твоите другари бог няма да хвърли огън връз Ликовриси, да го изгори!