Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— В името божие, чеда мои! — извика поп Фотис. — В името на бога и на родината! Селото ни беше изкоренено, селото ни се посява отново, безсмъртен е коренът на Рода ни! Как да ви кажа, братя? Радвам се, нали съм човек, когато ми се случи нещо хубаво, но още повече се радвам, когато настъпи тежък час! Защото си казвам: „Сега ще покажеш, поп Фотис, дали си истински мъж, или заек“.

Мъже и жени се засмяха; в този тежък миг, от тези мъжествени, изпълнени с бодрост слова, им стана леко на сърцето; един прастар борец се надигна в гърдите на всеки, огледа камънаците и безплодните дървета, и гладните уста, и запретна ръкави за борба.

— Следвайте ме, чада мои, всички заедно, ще очертая границите на селото! — извика попът и потопи китката във водата. — В името божие!

Едрият мъжага вдигна високо хоругвата със свети Георги, взеха мъжете сечивата си, мотики, търнокопи, лопати, взеха старците върху гърдите си иконите и начело застана старият дядо с чувала е костите на рамо. Две-три кучета, които се бяха домъкнали е тях, също тръгнаха, като лаеха радостно. Вдигна се голяма глъчка; една тръба засвири в подножието на планината, но никой не я чу.

Потапяше попът китката във водата, ръсеше рязко камъните, дивите храсти, рожковите дървета, очертаваше във въздуха границите на селото. За първи път поставяше основи и освещаваше село, съчиняваше си сам, от самото си сърце, благословиите и пееше:

— Господи, господи, очертавам със светена вода границите на селото ни! Турчин да не стъпи в него, чума да не влезе, тръс да не го разтресе! С четири крепостни врати ще го изградим, прати четирима ангели, господи, да го пазят!

Спря се; поръси кръстато един голям камък, обърна се към селяните:

— Тук, към изток — каза той, — ще изградим една от вратите на селото, вратата на Христос!

Вдигна ръце към небето:

— Тази е твоята врата, господи! Оттук ще влизаш, когато ще благоволяваш да чуеш гласа ни в опасни мигове и да стъпиш на земята. Защото хора сме, божем, мие, душа носим, глас имаме, ще викаме! И ако пък понякога кажем и някоя дума в повече, не се сърди; хора сме, измъчени създания, имаме много грижи, идва миг, когато сърцето не може да издържи повече, ще се пръсне, и изтървава някоя излишна дума, та му олеква. Тежък е животът, и ако те нямаше теб, господи, щяхме да се заловим всички, мъже и жени, за ръце и да се хвърлим в пропастта, та да се отървем. Но добре, че си ти, радост, утеха, възмездие велико, господи! Това е твоята врата, влез!

Тръпнаха отново, поеха на юг; изпънаха се пак границите във въздуха. Пееше попът и заедно с дебелия му глас се чуваха като лястовиче чуруликане гласчетата на децата.

Пред една вдлъбнатина в скалите, пълна е бистра като сълза вода, попът спря.

— Тук — каза той — ще изградим вратата на Богородицата, на Закрилницата на човешкия род! Турете знак!

Протегна ръце към земята:

— Дева Майко — извика той, — Неувяхваща Роза, цъфнала Дива Лоза, която обгръщаш суровия Дъб, Бога, добри хора сме, прокудени, чуй гласа ни? Седиш си тук, на земята, до нас, и полата ти е като топло гнездо, пълно е хора. Майка си и знаеш какво ще рече въздишка и глад и смърт; жена си, и знаеш какво ще рече търпение и любов. Надвеси се, Господарке, връз това наше село, дари с търпение и любов жените, да издържат във всекидневната борба и да се справят, без да негодуват, с мъжа и децата, и домашните грижи! Дари със сила мъжете, да работят и да не се отчайват; да умират и да оставят двора си, пълен с деца и внуци! Дари, Господарке, е добър, християнски край старците и стариците! Тази е твоята врата, Богородице Портаитиса, влез!

В този момент едно натоварено магаре се появи зад шествието, но никой не го забеляза; то се поспря изненадано и извърна въпросително големите си кадифени очи към другаря си. Задъхан, потънал в пот, като проклинаше слънцето и камънаците, зад магарето се появи Янакос.

Спря се и той, изненадан като своя Юсуфчо. Беше чул псалмопенията, доловил бе и думите на попа, и се бе объркал. „Тази е, казва, вратата…“ Каква врата бре? Какво село ще градят? Как ще го изградят? С въздух ли? Във въздуха? Абре тези тук умират от глад, и още и села искат да градят? Ами че те не могат да се държат на краката си, а пък пеят бойни тропари, „победи, вика, на сопротивныя даруя!“. Боже, прости ме!

Върза магарето си за една дива круша, вмъкна се и той, безшумно, без някой да го забележи, на края на шествието. Беше из блещил очи, наостри уши, не знаеше още какво да прави — да се смее ли, или да плаче. Вървеше подир другите и гледаше как попът ръсеше и чертаеше границите, с удивителна увереност, сякаш вече виждаше във въздуха бъдещите улици, къщите, църквата, общината…