Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Какво искаш от мен? — каза той и сведе очи.

— Защо ме гониш, Манольос? — каза вдовицата и сега гласът й беше изпълнен със страст и жалба.

Постави стомната на ръба на кладенеца и въздъхна.

— Всяка нощ ми се явяваш насън, не ме оставяш вече да спя. На, днеска на разсъмване сънувах, че държиш луната и я режеш на парчета като ябълка и ми даваш да ям… Какво искаш от мен, Манольос? Защо ме гониш? Щом те сънувам, това ще рече, че мислиш за мен.

Манольос не вдигна очи; чувствуваше как дъхът на вдовицата го обгръща, изгарящ; слепите му очи тупаха силно. Продължи да мълчи.

— Изчерви се, изчерви се, Манольос! — възкликна вдовицата и гласът й беше топъл, малко дрезгав, радостен. — Мислиш значи за мен, Манольос, права бях! И аз мисля за теб, и аз… И когато се сетя за теб, срамувам се, сякаш съм гола и ме гледаш… Сякаш съм гола, а ти си ми брат и ме гледаш.

— Мисля за теб — отвърна Манольос, без да вдигне все още очи. — Мисля за теб и ми е мъчно за теб. През цялата Страстна седмица ти не излизаше от ума ми. Прощавай!

Вдовицата седна на ръба на кладенеца; изведнъж беше почувствувала сладостна, неудържима премала, не можеше вече да се държи на краката си. Сега и тя мълчеше. Наведе се над кладенеца, видя дълбоко долу в тъмнозелената вода лицето си. Целият й живот премина в един миг в съзнанието й: сираче, попска щерка от далечно голямо село, беше се запознала с мъжа си на панаира на света Богородица Миртиотиса; много по-голям от нея, състарен вече, но добър стопанин; а тя бедна. Взе я, не я взе — купи я; венча се за нея и я доведе в Ликовриси, искаше деца, не можа да й направи, умря. Изтегната, вдовица на двайсет години, в леглото си, не можеше да заспи. И селските ергени също не можеха да спят. Обикаляха посред нощ пред вратата й под прозорците й край двора й и пееха любовни маанета, и въздишаха като телета; въздишаше и тя вътре в стаята си. Това мъчение продължи година, две; една нощ, беше събота вечер, не можа да издържи повече; беше се изкъпала него ден, беше намазала с лаврово масло косите си, огледа тялото си, стана й жал за него; отвори вратата си; един ерген, който се случи, влезе. На разсъмване, преди да се събудят селяните, си отиде; вдовицата почувствува голяма сладост; почувствува също, че животът е кратък и че е много жалко да се пропилява; на следната нощ отвори отново вратата си…

Вдигна лице от тъмнозелената вода.

— Защо ти е мъчно за мен, Манольос? — попита тя.

— Не знам, Катерина, не ме питай; наистина, мъчно ми е за теб, сякаш си ми сестра.

— Срамуваш ли се за мен?

— Не знам, не ме питай, мъчно ми е за теб.

— Какво искаш от мен?

— Нищо не искам, нищо! — извика Манольос изплашено и понечи да си тръгне.

— Не си отивай, не си отивай, Манольос! — гласът й трепереше.

Манольос, без да се извърне, се спря. Отново замълчаха. След малко вдовицата каза:

— На архангел ми приличаш, Манольос; на архангел, и искаш да ми вземеш душата.

— Остави ме да си вървя — произнесе Манольос. — Не искам нищо! Искам да си вървя!

— Бързаш — каза раздразнено сега вдовицата и гласът й отново прозвуча подигравателно. — Бързаш да отидеш на планината, да пиеш мляко, да ядеш месо, да заякнеш. Ще се жениш, ще се жениш, Манольос, а Леньо не се шегува!

— Няма да се женя! — извика Манольос и се уплаши…

За първи път му дойде наум такова нещо.

— Няма да се женя, няма да се оженя никога, искам да умра.

И изведнъж, щом изрече това, и му олекна. Извърна се, погледна вдовицата право в очите сега, сякаш вече не се боеше; сякаш беше смъкнал от себе си някакво голямо бреме.

— Със здраве — каза той със спокоен глас, — тръгвам си!

Вдовицата го гледаше как се отдалечава и сърцето й се сви.

— Не мисли за мен, Манольос! — извика тя отчаяно. — Не идвай в съня ми, не ме измъчвай; тръгнах по лош път, остави ме!

„Мъчно ми е за теб, мъчно ми е за теб, сестро моя, не искам да пропаднеш!“ — помисли си Манольос, но не се извърна, не отвърна; беше вече поел по планинската пътека и се изкачваше.

Слънцето заля върха на Саракина, църквицата „Свети Илия“ порозовя, а яребиците по склоновете започнаха да кудкудякат. Светло стана в планината и тук-таме, пръснати сред голите скали, можеха да се видят измъчени рошкови дървета, диви круши, изпълнени с тръни, и разкривени, обрулени от вятъра пърнари.

Някога навярно и тук бяха живели хора — още личаха някоя порутена стена, парчета от строшени гърнета, овощни дървета, които бяха подивели, защото опитомителите им си бяха отишли. Заличили се бяха пътищата, покрили се бяха с бурени и чакъл, разпаднали се бяха къщите на съставните си части, пуснали бяха шипове опитомените дървета и по родните си места се бяха завърнали вълците, лисиците, зайците, които се бяха изплашили от човека и бяха избягали. Земята, дърветата, животните дишаха спокойно, възвърнали си бяха свободата, не ги тормозеше вече мимолетното двукрако чудовище, което се бе появило в един миг, объркало беше вечните неща, и си бе отишло.