Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Само го погледна с копнеж и отново измери в миг с очи мишците му, врата му, гърдите, бедрата и коленете му… Сякаш щеше да се бори с него и искаше да прецени каква съпротива щеше да срещне и доколко щеше да се затрудни да го повали.

Манольос не каза нищо, прекоси двора, остави в един ъгъл тоягата си и се канеше да се изкачи по каменната стълба, която водеше за одаята на чорбаджията. Беше чул още от улицата виковете и бързаше да сподели с Михелис бурята.

Изглеждаше уморен и неспокоен. Щом видя Леньо, сърцето му затуптя силно, уплашено; тъкмо нея не искаше да види в този момент. Побърза да прекоси двора и да стигне до стълбата, но къде ти да го остави Леньо!

— Ей, ей! — извика му тя. — И ние сме тук, чорбаджи!

— Добър ден, Леньо! — каза Манольос с половин уста. — Прощавай, бързам; трябва да видя чорбаджията.

— Остави го, за какво ти е този дъртак? — каза Леньо със задавен глас, раздразнена. — Сега той се кара с галеника си, остави ги да си издерат очите. Ела вътре да видиш платната…

Хвана го за ръка и понечи да го издърпа вътре; докосваше го, душеше го, въртеше се около него, опираше се за миг върху него и изведнъж се отдръпваше цялата изчервена, възбудена, сякаш я гонеха. И все току го побутваше към стаята си, за да влязат вътре.

— Кога ще се оженим, Манольос? Старият бърза.

— Когато е рекъл господ! — отвърна Манольос, като се мъчеше да се отскубне.

— Прекланям се пред милостта му! — каза Леньо и изведнъж стана сериозна. — Прекланям се пред милостта му, но му кажи да побърза. Май иде, а през май не се женят. Юни ли ще чакаме тогава? Или юли? Губим време.

— Печелим време, Леньо, не бързай, да не сме на години нещо! Имам да свърша и аз някои работи преди това; а сетне, ако е рекъл господ.

— Какви работи? — възкликна изненадана Леньо. — Какви работи? Друга работа освен овчарлъка нямаш!

— Имам… имам… — каза Манольос, като пристъпваше полека към каменната стълба.

— Какви? С кого? Защо не отговаряш? Утре ще бъда твоя жена, трябва да знам.

— Да се видя първо с чорбаджията и после… Да говоря първо с него. Леньо… Пусни ме.

— Манольос, погледни ме в очите, не гледай надолу; какво ти е? Какво ти се е случило? Стопил си се за един ден, Манольос… Какво ти сториха?

Гледаше го разтревожена, сърдита, и дишаше тежко. И изведнъж извика:

— Урочасали са те! Да накараме леля ми Мандаленя да те прикади с листа от Христовата плащаница, да изрече заклинанието и да те отърве от уроките, Манольос… Ела вътре да ти покажа платната…

Манольос чувствуваше дъха й върху врата си, остра, дразнеща миризма лъхаше от изпотеното й тяло, от време на време гърдите й издути, твърди, се докосваха до ръката му, и цялата кръв на Манольос напираше, сякаш искаше да спука вените.

— Ще отида да доведа старата Мандаленя, не мога да те гледам такъв повехнал, да не си отидеш! — каза решително Леньо.

Влезе вътре, облече хубавата си рокля, пристегна косата си със забрадка, сложи в една кошничка две-три червени яйца, малко кафе и захар и шише вино да ги занесе на старата Мандаленя за труда й. Извърна се, видя, че Манольос се беше вече изкачил по стълбата и стоеше нерешително пред вратата на чорбаджията.

— Да не си отидеш! Да не си отидеш! — извика му тя. — Сега ще се върна.

Виковете сега бяха секнали, Михелис навярно си беше отишъл, Манольос, застанал пред вратата, чуваше само тежките стъпки на стария, който крачеше напред-назад и ръмжеше, защото още ще му беше минал ядът.

Бутна вратата, влезе; щом го видя, старият чорбаджия се нахвърли върху него.

— Ти си виновен! — изрева той и вдигна ръка да го удари. — Ти мътиш главата на детето ми, ти си го накарал да раздава имота ми, най-скъпото ми, на пришълците!

Посинели бяха вените на слепите му очи, на врата и на ръцете, разтворил беше ризата си и старческите му гърди се издуваха и спадаха, сякаш щяха да се пръснат. Строполи се на малката софа в ъгъла, хвана с две ръце главата си и започна да диша тежко и да кашля.

Манольос се опря на стената, гледаше как старият чорбаджия се задъхва и душата му се изпълни с печал. „Звяр е — мислеше си той, — човешкото сърце, див звяр… Христе боже, дори ти не можа да го укротиш…“

Скочи отново старецът, сякаш беше набрал сили; сграбчи Манольос за яката.

— Ти си виновен! — изкрещя му той отново и изпръска с лиги бузите и шията на Манольос. — Ти си виновен! Доведох те от планината да се оженя за Леньо, дето я обичам като своя щерка, държах те през целите празници тук, забравих, че си мой ратай и на Великден те сложих на масата си да ядеш заедно с мен! А сега ти, неблагодарнико, ето как ми се отплащаш! Размътил си акъла на сина ми, влезли сте скришом, докато съм спал, в килерите ми и сте ме окрали! Крадец! Крадец! И не стига това! Ами, моля ти се, за първи път днеска Михелис ми се опря! „Мъж съм вече, ми вика, ще правя, каквото ми кефне!“ Виж го ти, нахалника! Вдигнал глава, ще прави, вика, каквото му кефне! И когато аз му извиках: „Нямаш ли страх от баща си, бре?“, хайманата му неден не го досрамя да ми отвърне: „От бога само имам страх, от никого другиго!“ Виж го ти, от никого другиго! Това са твои подкокоросвания, Манольос, краката да си беше строшил, когато слизаше от планината да прекараш Великдена с мен! Защо мълчиш? Какво пулиш очи и ме гледаш? Говори бре, че ще се пръсна!