Засмя се, тръсна рошавата си глава Янакос, сякаш се събуждаше. Погледна старицата, която плетеше, плетеше настървено, потънала в блаженство, видя стария Ладас, който беше впил очи в него и чакаше.
— Наполовина — каза той, — съгласни ли сме, дядо Ладас?
Старият Ладас му протегна ръчището си:
— Дай си ръката, Янакос, съгласни; наполовина, честна работа! Всяка вечер ще ми донасяш тук златните неща, които си събрал, а аз ще ти давам продуктите, зехтина и виното, за които си се уговорил. И когато вече очистим всичко, идваш и правим сметката. Пиши и ти в тефтера си какво даваме и какво вземаме, за да знаеш, да не си мислиш, че ще седна да те мамя. И за да видиш какво доверие ти имам, на, давам ти в предплата три златни турски лири.
Измъкна от пазвата си една кесия, здраво вързана с връв; развърза я, пъхна ръка в нея, извади и преброи, една по една, треперящ, три лири. Сграбчи ги Янакос с алчна ръка, очите му заблестяха, изпълниха се със злато.
— Ще приготвя разписката — каза старият Ладас — като се върнеш по живо по здраво, ще си туриш подписа… Доволен ли си? Вярваш ли сега в думата ми? Не са приказки това, дето ти разправям, а лири. Хайде сега, да не губим време, с божията благословия!
Избута Янакос, отвори вратата.
— Бог с теб! — извика му той и бързо затвори вратата, да не би съдружникът му да се откаже.
Потри мършавите си ръчища, обърна се към жена си:
— Пинелопи — каза той, като постави пръст на устата си, — нито дума никому! Видя ли как я нагласих пак? Видя ли как ми сече акълът? Бръснач, ти казвам! Видя ли, Пинелопи? Хванах го със златната въдица; три дадох, хиляда ще взема… Хайде сега, моля ти се, приготви сандъка, хайде, да си жива!
Но тя не се помръдна от столчето си; плетеше, плетеше и гледаше, без да вижда, куките, които се преплитаха, разделяха се и отново се преплитаха и удължаваха чорапа, който тя плетеше за стария Ладас. И в чорапа виждаше не костеливия крак на стареца, а самия кокал, дълъг, сух, полуразяден от червейчетата.
А в това време Янакос вървеше след магарето си, замислен. Чувствуваше някаква тежест, много мъчителна, в сърцето си; и същевременно друга тежест, много приятна, отдясно, в джоба на жилетката си. Сякаш беше пиян. И ту подскачаше игриво от камък на камък, ту се поспираше и потъваше в размисъл; а магарето се обръщаше, поглеждаше го, поспираше се и то и чакаше.
— Не ща да видя никого, не ща да ме види никой — мърмореше си Янакос. — Хайде, Юсуфчо, давай по-бързо, какво чакаш? Свърни насам; ще вървим по друг път, объркана работа е това, Юсуфчо!
Магарето поклащаше учудено умната си глава; не можеше да разбере. Къде отиваше оттук? Какво му стана на чорбаджията? Какви серсеми са тия хора!
— Не ща да видя никого, дори Манольос… Други грижи имам на главата си сега; да си троши главата с Катерина! Пет пари не давам… Хайде, Юсуфчо, друм!
Но тъкмо зави и навлезе в крайната махала на селото, откъдето вече почваха нивята, ето ти го пред него Манольос още двама селяни, които носеха на ръце капитан Фортунас и вървяха бавно, с наведена глава; а отпред — сеизинът с ятагана си и червения фес.
Дръпна магарето си Янакос, за да минат, приближи се и видя нещастния капитан, в несвяст, с пукната глава, омотана с бяла кърпа, цялата в кръв…
— Какво е пострадал бре, момчета, нашият капитан? Кажи бе, Манольос?
— Пребил се е по стълбата на агата, горкият — отвърна Манольос, — строшил си е главата… Ако видиш леля ми Мандален̀я, повикай я да дойде да му превърже раната… Разбира тя, бабуваше, преди да почне да увива умрелите в савани.
— Клетият! — промълви Янакос. — Сигурно е бил кьоркютук пиян!
Сеизинът се извърна, засмя се:
— Не се тревожи бре, гърко — каза той, — пукнал си е главата, пак ще му се залепи; кьосетата са със седем души.
— Манольос — каза Янакос, — искам да ти кажа нещо.
— И аз — отвърна Манольос, — но чакай най-напред да сложим капитана да легне на постелята си; върви след нас и ме почакай пред вратата му, веднага идвам.
Поеха отново, като пристъпяха бавно, защото при всяко поклащане капитанът ръмжеше от болки. Стигнаха, внесоха капитана в къщурката му, а Янакос закара магарето под сянката на една маслина и зачака.
— Брей, каква бременна нощ беше тази! — измърмори той. — Да видим какво още ще роди. Господ да простре десницата си!
Извади табакерата, сви си цигара, опря се на ствола на маслината и запуши, за да му мине времето. Съжаляваше, че беше заговорил Манольос, щеше да загуби време, а големите работи, които му предстояха, мислеше си той, искат да се действува бързо. Бръкна в джоба на жилетката си, попипа лирите, усмихна се.
Читать дальше