Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Янакос се обърка.

— Не ме карай да се пръсна, дядо Ладас, говори ясно! Какво злато?

— Отвори си ушите, слушай; тези, холерните, дето минаха през селото ни, са били и те стопани някога. Турците ги съсипали, сега нямат какво да ядат; слушай сега: те, сигурно, като са тръгнали да бягат, са скрили по дрехите си всичко златно, което са имали — обеци, гривни, пръстени, златните си костадинки… Разбра ли сега, Янакос?

— Още… още, дебелоглав съм. Я разправяй по-нататък.

— Богоугодно дело е това, дето ще ти кажа, божие просветление, Янакос; видях нощес огньове по Саракина, сигурно там са се сврели, в пещерите. Вземи, значи, магаренцето си и карай право на планината. Надуй тръбата, повикай всички, мъже и жени, да се съберат около теб, поговори им. Кажи им: „Братя, вие умирате от глад, не ви ли е жал за децата ви? Аз цяла нощ не можах да мигна, защото все за вас си мислех. Как да ви спася, братя? Как да се спасите? И господ ме просвети, открих: измъкнете от пазвите си златните неща, които сварихте да вземете; ще правим замяна; ще ви давам всичко, каквото му е потребно на човека, за да живее: жито, ечемик, зехтин, вино, а вие ще ми давате това, което не му трябва на човека, някакъв златен накит, дето имате… Нека загубя; гърци сте, християни сте, няма значение!“ Стана ли ти ясно сега, дебелоглавецо?

— Започва… започва… — отвърна Янакос с половин уста.

Не му беше още ясно дали господ, или дяволът беше пошушнал този план на ухото на стария Ладас.

— Божие просветление, ти казвам! Само че нито дума! Никой нищо да не подуши… Хайде, да си жив, да ти светне и на теб, горкичкият ми Янакос! Жал ми е за теб, такъв човек като теб, да обикаляш и зиме, и лете по пътищата и да затриваш младините си… На колко си години?

— На петдесет — отвърна Янакос, като скри само две години.

— Ето, виждаш ли, тъкмо в разцвета си! Не харамисвай живота си, Янакос! Да си построиш и ти една чорбаджийска къща, да се ожениш, за която си искаш в селото, май че попската щерка много ти харесва, да си имаш и деца… Да помагаш и на приятелите си, да помагаш и на селото си, и когато минаваш, да стават и да те поздравяват с теманета… Нов живот, Янакос, чорбаджийски, не парцаланковски! Колко години бре, ще живеем на този свят? Да ги изживеем като хора… Хайде, за твое добро го правя, да не ни изпревари някой; от попа се боя!

— Аз се боя от бога — каза все още нерешително Янакос, — от бога се боя, дядо Ладас. Редно нещо ли е това, да съблечем прокудените си братя?

— Няма да ги съблечем бре, кокоша главо, ще ги облечем, ще ги спасим от смърт… Да се нахранят, клетите, да останат живи, братя са ни, и аз имам сърце, боли ме за тях… Замяна правим, не ги обираме… Разбира се, доколкото може, ще си гледаш и интереса. Търговия правим, ум имаме, сладка е печалбата… Ела, приближи се, вземи парче хляб, ето ти и маслини, яж! Другари ще станем, съдружници; трябва, значи, всичко да делим; остана ми и малко от кафето, изпий го!

— Не съм гладен — каза Янакос, — обърках се. Ще поседна на пезулчето да проумея това, дето ми казваш… Нов път ми отваряш, дядо Ладас, остави ме да посъбера акъла си, да претегля работата, да взема решение.

— Лошото е, че нямаме време. Работата е бърза. Какво си седнал да му мислиш? Карай към Саракина, да не губим време; от попа ме е страх, ти казвам, от попа, лакомника!

Седна Янакос на пезула, хвана главата си с две ръце, опря лакти на колене и дълго време мълча. Кипеше главата му като казан, слепите му очи бучаха; объркал се беше умът му, раздрънкал. Изчезваха обеците от много уши, герданите от много шии, пръстените от ръцете, костадинките от здраво завързаните кемери… Изчезваха и се трупаха в един голям сандък, в схлупената му къщурка, пълен с парцалаците на покойната му жена… И се издигаше полека-лека във въздуха и се закрепваше една огромна къща, не беше къща това, дворец беше, с градини, с дворове, с балкони, с меки постели и с една красива жена, която се решеше… И голямата порта се отвори, неделя сутрин, блестеше слънцето, камбаната биеше за литургия и Янакос виждаше как Янакос излиза с калпак на старейшина, с дълга тояга, с чохени шалвари и как отива с чорбаджийска походка в църквата, и когато минава, всички селяни стават и го поздравяват с теманета… А след това виждаше пак Янакос да седя на двора си, а Костандис да стои почтително пред него. Измъкваше от пазвата си една кесия, пълна със златни лири. „На ти бре, Костандис, пари, та да се усмихнеш и ти малко… Много се измъчи с онази вещица сестра ми, халал да са ти!“ Повиква Манольос: „Ела и ти, Манольос, купих ти едно стадо овце, вземи го, твое е, да не работиш вече като ратай при онзи изветрял Патриархеас…“ Понесе се малко по-нататък акълът на Янакос и видя селската църква, и горе на камбанарията й един огромен часовник като онези, дето беше виждал в Смирна, и над часовника, околовръст, Янакос прочете, написано с големи златни букви: „Дар от кир Янакос Пападопулос, голям благодетел!“ Понесоха се пак мислите му, часовникът изчезна и сега в главата на Янакос блестеше един самар, мек, с кадифена покривка, със златни пулове, и Янакос го взе на ръце и влезе в обора. „Юсуфченцето ми — извика той, — купих ти новия самар, дето ти бях обещал; погледни, дори царят няма такъв. Свършиха вече мъките ни; ще ядеш, ще пиеш, Юсуфченцето ми, и ще се разхождаш с новия самар по площада, всяка неделя, след литургията, и всички почтително ще ти правят път и ще те поздравяват, все едно че си човек.“