Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Зави надясно, пое към къщата на вариклечкото.

„Горкия Манольос само ми се иска да видя, преди да тръгна — помисли си той, — да му поговоря за Катерина, да си опича акъла, да не мърсува с нея. Христос ще бъде, божем, варда тогава от жени!“

Старият Ладас седеше на двора си, на пезула зад вратата, дрипав, бос, доволен. Старицата му, кира Пинелопи, му беше донесла в една пукната купичка сутрешното му кафе, направено от леблебия и ечемик, беше му поставила върху пезула и резен ечемичен хляб и чинийка маслини. Ядеше и пиеше старият Ладас и говореше на старицата си, която, безмълвна и безразлична, седеше срещу него на едно столче и плетеше чорапи. Беше грохнала, слаба, дрипава и тя, и също боса, с огромен провиснал нос, и много приличаше на стар проскубан щъркел.

В първите години, когато беше млада, възразяваше и се караше с мъжа си; беше хубава, обичаше да се докарва, беше от голям сой; но полека-лека притъпи се острието, умори се душата, а тялото повехна, предаде се без съпротива, без оплакване, на разрухата; и почна, значи, кира Ладасовица да мълчи. Слушаше, слушаше, ядосваше се от време на време и се опъваше все още вътре в себе си, но мълчеше. Ала от деня, когато беше умряла единствената й дъщеря, нито слушаше вече бръщолевенето на стария Ладас, нито се ядосваше някога, нито се противеше за нещо. Беше като умряла, която все още ходеше и ядеше, и спеше, и се събуждаше, но не живееше. И изпитваше блаженството и безкористието, и притежаваше достолепието на мъртвец.

Сърбаше, значи, ечемичения си сок старият Ладас, гледаше старицата си, която, безмълвна и равнодушна, плетеше чорапи, и й разправяше за един голям кроеж, който беше намислил нощес, понеже не можеше да заспи, и как щеше да напълни сандъка си с обеци, пръстени, гердани и златни костадинки.

— Всичко съм натъкмил добре в главата си, всичко докрай, Пинелопи, но не мога да намеря човек, на когото да доверя тайната си; защото това е голяма работа и за нея трябват двама души. Хората днеска, кира Пинелопи, станаха лъжци, всички са ненаситни и вагабонти и гледат да те изядат. На кого тогава да доверя тайната си? Хаджи Николис е серсем, прави се пред нас на честен, даскал е горкият, какво може да направи? Пак добре, че не е почнал да хвърля камъни! А пък ако питаш за брат му, поп Григорис, алчен, много хитър, много изпечен, иска да сложи всичко в джоба си, не става за мен; защото и аз искам да лапна всичко… Клатиш глава, кира Пинелопи, искаш да ми кажеш за стария Патриархеас, пфу, да пукне дано! Той е корем, не е човек; богат е от деди и прадеди, никога не е работил, не знае какво ще рече пот… Чувал съм, че имало някакви дебели мравки, царици им викали, дето лежали и ден, и нощ, и имали цяла войска от мравчици роби, които ги хранели; и ако не ги хранели, умирали от глад… Такъв е и той, дамла да му дойде дано; дебела царска мравка. Не става. А пък ако питаш за другия старейшина, капитан Фортунас, зарежи го; той не е човек, а казан с ракия, дето все ври. Трябва, значи, да намеря някой друг съдружник за тая работа…

Ама кого? Имаш ли някого наум, кира Пинелопи?

Ала тя плетеше, плетеше, потънала в неземно блаженство и унес; не чуваше. Вдигна само за миг очите си, мътни, нито тъжни, нито радостни, мъртви. И погледът й сякаш премина през тялото на стария Ладас, само кожа и кости, и видя зад него стената на къщата, и зад стената — пътя, и селото, и полето, и още по-нататък, планината Саракина, и зад Саракина, много надалеч, морето, и отвъд морето — едно черно нещо, безкрайно, неподвижно, мъхесто — Нищото. И отново сведе очи и започна пак да плете бързо-бързо чорапа, за да свари.

В този миг се чу тръбата на Янакос. Старият Ладас скочи; малките му хитри очички блеснаха.

— Господ ми го праща! — извика той. — Този е, него търсех, той става! А, Пинелопи? Има си, каквото ми трябва; праматарин е, обикаля по села и градове, послъгва, покрадва, майстор е в дребните вагабонтлъци, будала — в големите… работи на дребно; такъв ми трябва. Ще събира, ще събира, и накрая — хап! — ще му лапна всичко!

Потри костеливите си ръчища, светнал от радост. Магаренцето се беше спряло вече пред вратата; изтича старият Ладас, отвори.

— Добре дошъл, Янакос! — извика той. — Добре дошъл! Абре, господ те изпраща; хайде, жив да си, вържи магарето за халката и влез вътре. Имам да ти кажа нещо.

„Какво ли по дяволите ще ми скрои старата лисица! — помисли си Янакос. — Опичай си акъла, горкичкият ми Янакос!“

Върза магарето за халката, влезе вътре.

— Затвори вратата добре, тури мандалото, да не ни чуе някой… Искам да ти доверя една голяма тайна. Седни. Късметлия си бре, Янакос, ще станеш и ти богат, та да нямаш нужда от никой кератия. Да не обикаляш вече като просяк по селата и да продаваш кълбета… Със злато бре, Янакос, със злато ще те натъпча.