Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Панайотарос ги гледаше и хапеше нервно мустак. Блещеше очи и следеше нетърпеливо тлъстата отпусната мутра на стария Патриархеас; очакваше да го види да скочи, да нахлуе кръвта в голямата му глава; да грабне тоягата си и да поеме тичешком към къщи…

Ала напразно; чорбаджийската мутра не пламваше. „Страхопъзльото му неден, даскалът — мърмореше Гипсоядеца и подскачаше на стола си, сякаш му бяха подложили пирони, — този страхопъзльо даскалът се бои, не му разправя всичко, за да не му развали кефа; ама аз ще му кажа всичко!“

Стана решително, приближи се към масичката, където седяха двамата първенци.

— С твое позволение, чорбаджи — каза той, — но мисля, че негова премъдрост не ти е казал всичко, страх го е; но мен не ме е страх и ще ти кажа всичко, когато останем сами.

— Хаджи Николис — каза чорбаджията, — остави ни за малко, ще прощаваш, да видим какво иска от мен самарджията.

Обърна се към Панайотарос:

— Ела, и с малко приказки — каза му той, — защото даскалът ми наду главата.

— Не съм дърдорко — отвърна Панайотарос засегнат, — знаеш ме. Ето ти, с две думи всичко. Манольос обърка главата на сина ти, отишли заедно с този тук Костандис кафеджията и Янакос праматарина, влезли в твоите килери, на тъпкали догоре четири големи коша и ги дали на холерните; а в това време твоя милост си хъркал. Това само исках да ти кажа и си отивам.

Кръвта сега нахлу в тежката глава на чорбаджията; очите му отново се подуха, пресипна гласът му.

— Върви по дяволите! — изгрухтя той. — Дойде рано-рано да ми отровиш душата!

Захвърли маркуча на наргилето си, погледна наоколо, не различаваше никого, кафенето се въртеше. Стана, пристъпи крачка, после втора, намери вратата, излезе навън и пое по нагорнището към къщата си, като пъхтеше.

— Каква муха му пусна бре, Панайотарос, та го подлуди? — извикаха на самарджията неколцина селяни, полуусмихнати, полуразсърдени. — Не се ли побоя от бога? Стар човек е, дебел, ще му дойде дамла.

Но Панайотарос беше вече прекрачил прага и беше изчезнал.

Чу се тръбата на Янакос, присмехулно, само кеф.

— Ей, селяни — извика Янакос, застанал сред площада като петел — започва обиколката по краища и села. Който има да даде някаква поръчка, да дойде; който има да изпрати писмо, да го донесе; който има роднини, деца, приятели, вземане-даване с околните села, дойдете насам; приемам поръчките, тръгвам на път, ще се върна, ако е рекъл господ, в неделя и ще ви донеса отговор!

Няколко селяни станаха, приближиха се до Янакос, снишиха глас, почнаха да му заръчват; а Янакос си ги записваше акуратно в главата, опрян на магаренцето си.

Последен се приближи Костандис, наведе се към ухото му:

— Опичай си акъла, нещастнико, да не вземеш да минеш и при стария Патриархеас; пошушна му нещо на ухото онзи нечестивец Юдата и той скочи побеснял, като размахваше тоягата си и отиде да бие сина си.

— За кошовете ли? — попита с тих глас Янакос.

— Ами да, за кошовете; лошо ще си изпатим, мисля. Ще си намерим белята.

— Аз вече си я намерих. Попът също побесня и ми тегли едно конско евангелие, ей сегичка на… Зарежи ги! Пет пари не давам, остави ги да се пенят; ние си изпълнихме дълга.

— И аз си намерих белята, не бери грижа — отвърна Костандис и въздъхна. — Сестра ти рано-рано се нахвърли върху мен да ми извади очите. „Хаймана, серсемино, злодеецо! — ми крещеше. — Научих всичко; обрал си кафенето, заради онези крадци, дето ми се довлякоха в селото, холерните. Ние гладуваме, децата ти чезнат и вехнат от немотия, а твоя милост, злодей неден, си седнал да харизваш кафета, захари и сапуни!“

— Кой ли дявол й го е пошушнал рано-рано? — възкликна учудено Янакос.

Червеният дявол, кой друг? Той, помниш ли, не се отдели от нас през цялото време снощи, а сетне е отишъл и е разправил на всички — на попа, на жена ми и сега на стария Патриархеас. Побеснял е, че него го направиха Юда, а нас апостоли!

— Търпение, Костандис — каза Янакос, защото му беше жал за горкия кафеджията, който здравата си патеше от ръцете на сестра му, — търпение, прави се на улав; а в неделя, като се върна, пак ще си поприказваме. Остани със здраве!

Подвикна на магаренцето си Янакос и се изгуби по нагорнището.

— Добре ти е на теб — измърмори Костандис, като гледаше как Янакос се отдалечава, — добре ти е на теб, всичко ти е наред; деца нямаш, пукна и жена ти и се отърва…

Погали Янакос лъскава задница на другаря си.

— Е, Юсуфчето ми, добре я караме ние двамата — измърмори той, — милно, като братя. Карали ли сме се някога? Никога, слава богу! Защото и двамата сме добри хора, или добри магарета и двамата, все същото е, и никому не правим зло… Хайде, жив да си, свърни надясно, променяме днеска разписанието, не чу ли какво ни каза Костандис? Днеска няма при чорбаджията; карай направо при стария Ладас, дето ти се радва, та чак лигите му текат… Хайде, жив да си, да свършим и с това; а после ще излезем от селото и ще се отървем вече и от първенци и попове, проклети да са! И ще си останем пак само двамата!