Ще дойде, ще дойде и този ден, Юсуфченцето ми, не се бой. Но дотогава трябва, момчето ми, да работим, за да ядем. Ела, значи, да ти сложа самара, ела да натоваря и двата коша със стоката. Да тръгнем пак да обикаляме селата, да продаваме кълбета, игли, иглички, гребенчета, тамян, басми и жития на светци. Помогни ми, Юсуфченцето ми, да вървят добре работите ни. Другари сме, божем, съдружници, и каквото изкараме, добре знаеш, си го поделяме честно — аз зърното, а ти сламата. И ако вървят, дето се казва, добре работите ни, ще ти поръчам и един самар, при Панайотарос, да не те убива, и нов хамут с червени пискюли.
Хайде, жив да си; щях да ти кажа: „Прекръсти се!“, ама не си християнин, магаре си; изпъни се, значи, разтвори краката си, пусни си водата, дето ти е в повече, и ела да те натоваря. Съмна се, да вървим, Юсуфченцето ми, в името божие!
Натовари Янакос магаренцето си, взе си тоягата и една малка тръба, която носеше, за да разгласява стоката си, отвори вратата, прекръсти се и тръгнаха и двамата, един след друг, радостни, отпочинали, на първата си следвеликденска обиколка.
Сияеше денят, подскачаше игриво и се спускаше от небето, заливаше земята, и цялото село, камъни, врати, прозорци, калдъръми, всичко се смееше. Огладня Янакос, измъкна от торбата си голям комат хляб, шепа маслини и глава лук и започна да яде, щастлив.
„Брей, какво нещо е този свят — мислеше си той, — колко е вкусен! Като пшеничен хляб!“
Вратата на съседката му, вдовицата, беше отворена; Катерина, със запретната пола, с разкопчана блуза, плискаше по цели кофи вода и миеше прага си. Прасците й, чак до коленете, блестяха, излети, лъскави, крепки; а вътре, в блузката й, подскачаха като живи зверчета, за да излязат навън, гърдите й.
„Лоша среща е това рано-рано“ — помисли си Янакос и удари магаренцето си по задницата, за да мине по-бързо.
Но вдовицата го зърна, изправи се, опря се разгорещена на рамката на вратата.
— Добри печалби, Янакос! — извика му тя засмяна. — Море, радвам ти се, съседе; как можеш да живееш сам-самичък като кукувица и все се смееш и дъвчеш… Аз не мога! Не мога бре, съседе, а пък и сънувам лоши сънища…
— Какво имаш да ми заръчаш, Катерина? — попита Янакос, за да промени приказката. — Някое огледалце, някое шишенце ливанто, какво ти трябва?
На прага се появи овцата на вдовицата, като блееше неспокойно; около шията й беше вързана червена панделка, а вимето й беше пълно с мляко.
— Иска да я издоя — каза вдовицата и въздъхна, — препълни се вимето й и я мъчи; ех, жена е и тя, горката…
Наведе се, погали я нежно.
— Сега, сега — каза й тя, — не бързай; да измия първо прага, да го изчистя от мръсните крака, които преминават.
Избута овцата вътре, обърна се към Янакос.
— Сънувам лоши сънища, съседе — каза отново тя и въздъхна. — На̀, тази нощ, на разсъмване, сънувах Манольос, че ми реже, ужким, на филии, на филии месечината и ми дава да я ям… Ти, Янакос, си човек видял свят, ходил си чак до Смирна, ми казват; разбираш ли от сънища?
— Стига вече, Катерина, смили се, не закачай хората — отвърна Янакос. — Мислиш, че не те зърнах ли снощи как намигаше на Манолос? И с това невинно създание ли ще се захванеш, безбожнице? Не ти ли е жал за него? Сгоден е горкият, не му разваляй работата. Ами ако подуши Панайотарос, не разбираш ли, че ще го убие? Промени живота си, Катерина, ела на себе си; не ти ли говори старият Патриархеас? Не ти ли каза, че първенците решиха в мистерията, дето ще стане идния Великден, ти да бъдеш Магдалена?
— Ами че аз и сега съм бре, Янакос, и сега съм Магдалена — каза вдовицата, като закопча блузката си, за да покаже, че е била разкопчана. — Имаше ли нужда чорбаджията да ми обади това? Схванат старик, да пукне дано! Понеже, вика, съм имала руса коса…
— Друго нещо е това, Катерина — каза Янакос, — друго… Как да ти го обясня, като и аз много-много не го разбирам… На̀, няма̀ да имаш вече Панайотарос, а само бога. Него вече ще гониш. Ще му миеш с благовония краката и ще му ги бършеш с косата си… Разбра ли?
— Все същото е, серсемино, слушай какво ти казвам! Всеки мъж, и Панайотарос дори, за един миг е бог. Истински бог, а не приказки! А след това отново пропада и става Янакос или Панайотарос или вдетинения стар Патриархеас. Разбра ли?
— Дяволите да ме вземат, Катерина, ако разбрах… Объркан свят, както казва старият Патриархеас.
Вдовицата грабна ядосано кофата, плисна силно водата върху прага, изпръска краката на Янакос, и Юсуфчо изтръска ушите си, сякаш и те бяха изпръскани.
Читать дальше