Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Творение на Всевишния — промълви той, — камъко огромен, и ти, неуморна вода, която течеш от скалите и поиш планинските лястовици и соколите, и ти, огън, който спиш в дървото и чакаш човека да те събуди и да бъдеш в негова услуга! — добре сме ви заварили! Хора сме, прогонени от хората, дългокрили лястовици и соколи, души сурови и многострадални, добре ни приемете! Носим костите на бащите си и сечивата на нашия труд, и човешкото семе! В името божие! Да се захване сред тези необитаеми камънаци и да пусне корен нашето Племе!

Потърси пипнешком в тъмнината, откри пътеката, извърна се назад към тълпата, която го чакаше, извика:

— Следвайте ме!

Обърка се към четиримата другари:

— Христос воскресе, чада мои! Със здраве!

— Воистина воскресе! — отвърнаха те.

Застанаха, опрени един на друг, и гледаха как бежанците се изкачваха. Начело — попът и хоругвата, и старците с иконите, и столетникът с чувала с костите. И една подир друга — жените с малките деца на гърди, и последни завършваха шествието мъжете.

Скоро всички се изгубиха в мрака.

Цяла седмица блестяха Христовите страсти и славното му възкресение над селските къщи и ги изпълниха с великденски козунаци и червени яйца; над градините и ги изпълниха с цветове; над дебелите селяшки глави и прогониха за няколко дни всяка мрачна сметкаджийска мисъл и ги опияниха. За една седмица клетият живот се измъкна от ярема, стана по-лек; но днес отново разтърси тежката си глава с влажните ноздри и пак се впрегна във всекидневната борба.

И рано-рано днес, след като празниците минаха, Янакос влезе в тъмния обор, където спеше и сънуваше любимото му магаренце. Оборът миришеше на тор и на влажна космогоническа топлина; така навярно ще да е миришел и светът през първите години на Сътворението.

Отвори спокойно големите си кадифени очи умното животно, извърна се и го видя. Позна го; това беше Янакос — така го наричаха всички, — спътникът и съратникът му, който го товареше всеки ден и го разхождаше из селата и го връщаше пак в къщи, тук, в яхърчето, и му наливаше да пие бистра вода, и му даваше да яде ечемик и слама. Позна го, навири опашка и зарева радостно.

Янакос се приближи, погали го по черната лъскава задница, по белия пухкав корем и по топлата шия; а след това свря ръка между големите му фуниевидни уши, целите само слух, сграбчи с другата муцуната му, вдигна я към себе си и започна да му говори:

— Юсуфченцето ми (така го наричаше на галено, когато бяха само двамата, скришом, за да не се научи агата), Юсуфченцето ми, свършиха празниците, възкръсна Христос, добре прекарахме, не можеш да се оплачеш. Давах ти двойно повече зоб, събирах ти прясна трева, да ти се отвори апетит, направих ти и великденски подарък, един гердан от сини мъниста и ти го закачих на шията, да не те хващат уроки. Закачих ти и една глава чесън като амулет, за да бъда по-сигурен. Защото си много хубав, Юсуфченцето ми, а хората имат лошо око и ще те урочасат, завистниците! И тогава какво ще стане с мен без теб? Защото не трябва да забравяш, че ние двамата останахме сами, че на този свят другиго освен теб нямам; с деца не ме дари господ, жена ми пукна, понеже яде много грах, само ти ми остана, Юсуфченцето ми.

А пък днес ти нося една голяма новина, която ще те зарадва. Идния Великден ще представим в селото Страстите Христови, чул си навярно за това. Трябва ни и едно магаренце. Помолих, значи, първенците да ми направят добрината ти да бъдеш, Юсуфченцето ми, това магаренце. Теб да яхне Христос и да влезе в Ерусалим. Разбираш ли каква слава! И ти заедно с апостолите, дете мое! Ще вървиш най-отпред и ще носиш бога и ще ти постилат да стъпваш върху миртови и върбови клонки, и ще слиза милостта божия върху гърба ти, върху задницата и корема ти, и косъмът ти ще лъщи целият като коприна.

И като умра и господ рече да ме сложи и мен, клетия, в рая, ще се спра пред вратата, ще целуна ръка на ключаря и ще му кажа: „Имам една молба към теб, Петре, пусни и магаренцето ми да влезе, и то в рая; да влезем заедно, иначе и аз няма да вляза!“ А апостолът ще се засмее, ще те погали по задницата и ще рече: „Хайде, няма да ти строша хатъра, Янакос, яхни Юсуфченцето си и влизай; господ обича магаренцата.“

И тогава, каква радост само ще бъде, Юсуфченцето ми! Вечна! Ще се разхождаш без тежки кошове вече, без товар, без самар, сред ливади с безсмъртна детелина, която ще бъде цял бой висока и ще стига чак до устата ти, за да не си правиш труд, Юсуфченцето ми, да се навеждаш. И ще ревеш всяка сутрин на небето и ще събуждаш ангелите, а те ще се смеят и ще те яхат, и ще бъдат леки като пух, и ти ще тичаш сред ливадите, натоварено със сини, червени, виолетови ангелчета… Като едно магаре, дето видях веднъж в Смирна, на пазара, натоварено с рози, лилии и люляк, и цялото миришеше на хубаво!