Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Бави се господ, бави се да те просвети, отче — каза поп Фотис, който вече губеше търпение.

— Бави се — отвърна сърдито поп Григорис, — защото и аз имам обвесени на врата си много души и ще отговарям за тях пред бога.

— Всички души в целия свят — възрази му попът — са обвесени на врата на всеки човек; не ги дели, отче, на твои и на мои.

Ако бяха само двамата, щеше да се нахвърли върху него поп Григорис и щеше да го стисне за гръкляна и да го удуши; а сега какво да направи? Въздържа се. Но не можеше повече да мълчи; всички бяха вперили очи в него и чакаха. Отвори уста:

— Слушай, отче… — каза той.

— Слушам — отвърна поп Фотис и стисна тежкото евангелие в ръцете си, сякаш искаше да го запрати по него.

Не си беше още намислил добре поп Григорис какво да каже; и в този миг, тъкмо когато трябваше, стана чудото, което той очакваше; чу се страшен писък и чорбаджийската щерка Деспиньо се просна безжизнена на земята. Хората се спуснаха да я вдигнат, но се стъписаха изплашени: беше позеленяла, с отекли крака, с подут корем и посинели устни.

Издигна поп Григорис ръце към небето.

— Чада мои — извика той и с мъка сдържаше радостта си, — бог, в този страшен миг, даде отговор. Погледнете тази жена, наведете се, огледайте я добре: подутия й корем, отеклите й крака, позеленялото й лице — холера!

Хората отстъпиха ужасени.

— Холера! — извика отново поп Григорис. — Тези пришълци носят в селото ни голям мор, загубени сме! Сторете на камък сърцата си, помислете за децата си, за жените си, за селото! Не аз вземам решение, бог го взе. Отговор искаше отчето, ето го!

И като изрече това, посочи сред площада умрялата жена.

Поп Фотис притисна евангелието към гърдите си, ръцете му трепереха. Подскочи една крачка към поп Григорис, понечи да заговори, не можа; задушаваше се.

Капитанът горе на балкона стана, като се препъваше, натопи отново кърпата в кофата, кръвта пак бе нахлула в главата му, изгаряше. Омота я стегнато около челото си, посъвзе се. Водата се стичаше по повехналите му бузи, по кьосавата му брадичка, по обветрените му безкосмени гърди.

— Пръч неден, рогач! — измърмори той, като преплиташе пиянски език. — Свърши, гътна горкия чужд поп! Холера, казва… Пфу, безбожник такъв! Ама това няма да мине, не! Ще сляза по стълбите, ще извикам: „Лъжец! Лъжец!“. Старейшина съм и аз, държа и аз кормилото на селото, ще си кажа и аз думата, ще говоря.

Изрече това, стана и се отправи, като залиташе и преплиташе крака, към вратата; отвори я с един ритник. Постоя за миг на площадката. Къщата се люлееше като бясна, буря голяма, запаленият светилник, пушките по стените, ятаганите, червените фесове и сеизинът, който спеше свит на прага, се въртяха заедно с къщата и се блъскаха. Хвана се за парапета на стълбата, протегна крак, стори му се, че има крила, стъпалата се изкачваха и слизаха сами като вълни, стъпи във въздуха, отърколи се по стълбата с главата надолу, гръмна конакът.

Агата се събуди, стреснат.

— Ей, капитане — изкряска той, — кой се преби бре?

Мрак, протегна ръка, опипа по балкона — никой. Понечи да стане, катурна се отново върху възглавницата, до Юсуфчо, който беше заспал с дъвка в устата. Протегна ръчището си агата, опипа топлото уханно тяло, усмихна се.

— Юсуфченцето ми — произнесе той нежно. — Юсуфченцето ми, спиш ли?

Опря глава до пухкавите му гърди и пак затвори блажено очи.

Чу се гласът на поп Григорис, сега спокоен, изпълнен с благост:

— Отче, разказа ни вашите страдания, сърцето ни се къса. Видя, всички се разплакахме. Бяхме отворили обятията си, за да ви приемем, но тъкмо в този миг бог се смили над нас и ни изпрати страшното знамение. Мор носите, братя, вървете си с благословията божия, да не изгорите селото ни!

След думите му плач се надигна сред бежанците, жените почнаха да си скубят косите и да пищят, мъжете гледаха разтревожени попа. А ликоврисяните, обхванати от страх, гледаха настръхнали вкочанения труп сред селото им.

— Да си вървят! Да си вървят! — чуха се отвред гласове. — Да си вървят!

— Донесете вар, хвърлете я върху умрялата, да не се зарази въздухът! — изписка един старец.

— Не се бойте, братя! — извика поп Фотис! — Не е вярно, не го слушайте! Не носим мор, гладни сме! А тази жена умря от глад — кълна се!

Обърна се към поп Григорис:

— Попе с пълен корем — изрева той, — попе с двойна гуша, господ, който е горе и ни слуша, нека ти прости, защото аз не мога. Нека грехът падне връз теб!

— Вървете си с божията благословия! — извика един стар ликоврисянин. — Имам деца, имам внуци. Не ни изгаряйте!