Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Сълзи рукнаха от очите му, гласът му се задави.

Капитанът пак се провеси през балкона и избърса очите си с влажната кърпа.

— Дяволите да ме вземат — измърмори той, — вдетиних се.

— Божа воля — каза поп Григорис, — не роптай, отче; голям грях е.

— Не роптая — извика попът, който си бе възвърнал гласа, — не ме е страх, ние сме безсмъртни. Дойде на себе си сърцето ми, ще говоря. Евзоните бяха разбити, отидоха си; ние останахме. Ние останахме, върнаха се турците. Върнаха се турците, ясно е всичко. Палиха, клаха, гавреха се, та нали, санким, са турци. Събрах всички, които бяха останали живи, на̀, тези, дето ги виждате коленичили пред вас, хора християни, малко мъже, доста жени, много деца… Взехме иконите и евангелието, и хоругвата на свети Георги, взехме и каквото друго можехме, застанах начело, започна изгнанието… Гонения, глад, болести, три месеца странствувахме, мнозина оставаха по пътя. Погребвахме ги, тръгвахме отново останалите живи! Всяка вечер се строполявахме изнемощели, аз се мъчех да се държа, ставах, четях им евангелието, говорех им за бога и за Гърция, набирахме сили и на сутринта започваше пак странствуването… Научихме, че нататък, близо до планината Саракина, има едно богато село, с добри хора, Ликовриси. Рекохме си, християни са, гърци са, пълни са им хамбарите и земя имат бол, няма да ни оставят да загинем. И дойдохме. Добре сме ви заварили!

Поп Фотис избърса потта, която се стичаше по челото му, прекръсти се, наведе се към евангелието, което държеше и го целуна.

— Друга надежда нямаме — каза той, — друга утеха, освен тази, нямаме!

И вдигна високо тежкото евангелие.

Овлажняха очите на всички, изплаши се народът и потръпна. Манольос се опря на лакътя на Янакос, за да не падне, а Михелис подръпваше нервно черния си мустак и се мъчеше да не се разплаче. Дори и на Панайотарос очите се бяха замъглили и гледаха хората наоколо с доброта и нежност… Плачеше и вдовицата за християнството и за Гърция, за мъжете и жените около нея, и за своето безчестие и срам… А горе, на балкона, капитан Фортунас постави ръчището на устата си, за да потисне хлипането си, че да не се събуди агата, който хъркаше.

Само поповете не плачеха; единият, защото беше преживял всички тези беди и беше вече отвъд сълзите; а другият, защото тревожно прехвърляше непрекъснато в ума си какво да измисли, за да се отърве от тази гладна тълпа и суровия й предводител, който разбуняше душите.

— Някои от нас — продължи поп Фотис, като посмекчи гласа си — свариха да отидат на гробищата, взеха костите на бащите си и ги носят със себе си; за да ги поставят в основите на новото ни село. На̀, ето този стогодишен старец, носи ги на гръб цели три месеца.

Ала поп Григорис започна да нервничи:

— Хубаво и свято е всичко това, отче — каза той, — но сега какво искате от нас?

— Земя — отвърна поп Фотис, — земя, за да пуснем корени! Чували сме, че имате излишна необработена земя — дайте ни я да я опитомим, да я засеем, да я ожънем, да направим хляб, да се наяде народът. Това искаме, отче.

Поп Григорис изръмжа като овчарско куче. Кои са тия гладници, дето искат да влязат в кошарата му? Прекара бавно ръка по бялата си брада, потъна в размисъл. Мъже и жени го зазяпаха в устата. Настъпи тягостно мълчание.

Агата се сепна сърдито.

— Защо млъкнаха? — попита той. — Нали им казах да викат!

— Спи, спи, ага — отвърна капитанът, — не е пламнала още кавгата.

— Какво ти е, бре? Защо ти трепери гласът? Напи ли се?

— Е, ракия е това проклетницата, не е вода, гътна ме! — измърмори капитанът и избърса очите си, от които капеха сълзи.

Манольос не можа повече да се сдържи; откъде се взе у този ратай толкова смелост да излезе пред цялото село и да заговори?

— Отче — извика той, — поп Григорис, чуй гласа им; Христос гладува и иска милостиня.

Поп Григорис се извърна побеснял:

— Млък там!

Сега настъпи още по-тягостна тишина. Костандис и Янакос застанаха до Манольос, сякаш искаха да го защитят. Михелис се приближи развълнуван.

— Върви да събудиш баща си — каза му Манольос, — върви, той има сърце, може да ги съжали; не ти ли е жал за тях, чорбаджи?

— Жал ми е… жал ми е… ама ме е страх да го събудя…

— От бога имай страх, Михелис, от бога — каза Манольос. — А не от хората.

Михелис се изчерви. Как смее да говори така ратаят му? На кого говори? На кого заповядва? Смръщи вежди, но не каза нищо. Нито се помръдна да отиде да събуди баща си.

Поп Григорис стоеше все още мълчалив и прехвърляше в ума си какво да каже и как да я нагласи така, че да се махнат от кошарата му тези гладни вълци. Чувствуваше около себе си цялото паство разбунено, готово да го напусне… Какво да прави? Да повика агата? Какво ще кажат селяните, да кара турчина да съди тези, които са били избивани и изтръгнати из корен, защото са се били срещу Турция? Да повика първенците? Само на стария Ладас имаше вяра. А чорбаджията беше вдетинен, лесно се разплакваше, щеше да се съгласи; какво губеше? А и даскалът, вятърничав, бърборко, очилатко, с големи идеи, а пък не можеше на две магарета сено да раздели…