Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Да вървим! Да вървим! — каза Манольос припряно.

И тримата поеха тичешком по нагорнището и се изгубиха в тъмните улички.

Сърдит, със стиснати зъби, Панайотарос пристъпи крачка, после още една, приближи се до Катерина.

— Какво търсиш, мари, в къщата на онзи схванат старик — изръмжа той, като се наведе разтреперан над рамото й. — Каква работа имаш, мари, там? Безсрамнице, ще те изям!

— Не съм гипс, та да ме изядеш! — изкиска се вдовицата, промъкна се сред тълпата и застана до мъжагата, който носеше хоругвата.

— Смелост, чада мои! — викаше сега попът и сновеше сред паството си. — Смелост, сега ще дойдат първенците, сега ще дойде поп Григорис, свършват теглата ни. Отървахме се, с божията помощ, от зъбите на смъртта. Ще пуснем отново корени в земята, няма да се затрие родът ни! Няма да се затрие бре, чада, безсмъртен е той!

Надигна се радостна глъчка като жужене на пчели и отново стихна. Някои жени отвориха пазвите си, извадиха гърдите си, започнаха да кърмят бебетата, за да не плачат. Мъжагата опря хоругвата на земята, а стогодишният старец постави възлестата си ръка върху чувала и се усмихна.

— Слава богу — прошепна той, — ще пуснем отново корени!

И се прекръсти.

В това време отвред пристигаха запъхтени селяни, довтасаха и няколко бабички, кучетата се умориха да лаят и душеха новодошлите; а младежът, увиснал на въжето, все тъй биеше камбаната и му олекваше на сърцето.

Синьо, кадифено, с две-три големи звезди, небето се разстилаше отгоре, безкрайно. Пришълците вдигаха очи и го гледаха, и с упование чакаха да дойдат първенците и да решат съдбата им. За миг, когато всички се умълчаха, се чу веселото бълбукане на водата сред камъните.

— Абре дяволски капитане, я дай да пием — каза агата, заслушан в ромона на водата. — Сън е това, хубаво сме си така, дай да пием, да не се събудим. И си опичай акъла, когато гърците се счепкат, да ми обадиш, за да сляза с бича.

— Не бери грижа, ага, опичам си акъла, ще ти обадя; заставам на пост!

— И повикай сеизина да дойде с тръбата. Може да ми потрябва. Юсуфчо, запали ми чибука.

Запали Юсуфчо дългия чибук с кехлибарения мундщук и агата затвори очи и започна да пуши и да влиза, така както си седеше върху възглавницата, с дамаджаната и своя Юсуфчо, в рая.

Манольос се зададе запъхтян, размахваше ръце, викаше:

— Сторете път, сторете път, братя, отецът иде!

Мъжете наскачаха, жените изпънаха шия и въздъхнаха. Хоругвата се разлюля, застана отново до попа, а старците, които носеха иконите, се наредиха отпред. Попът се прекръсти.

— На добро да е! — прошепна той и зачака.

Пристигна и Михелис, приближи се до Манольос, наведе се към ухото му:

— Спи, хърка, не можах да го събудя — каза той с тих глас. — Препил е, преял е, разтърсих го, не се и помръдна, извиках му, не ме чу; и си отидох.

Пристигна и Костандис:

— Хитра лисица е онзи дъртак — каза той възмутено. — Подуши клопката, имал работа, казва, няма да дойде. И ако почнат, казва, да събират помощи за дрипльовците, дето са налетели селото, той няма, казва, да даде и пукната пара; и хич да не идват да му тропат на вратата, нямало да отвори.

Тъкмо тогава довтаса и Янакос:

— Заварих даскала да чете книжките си; ей сега, вика, щял да свърши четенето и да дойде; и каквото стори, казва, поп Григорис, все добре сторено ще бъде.

— Ама че селски първенци! — измърмори Манольос и въздъхна. — Единият хърка, другият кърка, третият чете, а старият вариклечко седи и мъти жълтиците си… Но се уповавам на отеца, дето ще дойде; той е гласът божи, той ще говори!

Една млада жена, мършава, позеленяла от глад, изписка проточено и главата й клюмна върху гърдите; от три денонощия не беше яла, беше научена по чорбаджийски, не можеше да издържи повече, издъхваше.

— Дръж се, Деспиньо, дръж се… — казваха й жените около нея и й вееха. — Стигнахме в голямо богато село, отидоха вече да ни донесат да ядем, да се подкрепим. Дръж се!

Но тя поклащаше глава и очите й се обръщаха с бялото нагоре.

Разнесоха се радостни гласове, множеството се разлюля:

— Иде! Иде!

— Кой иде бре, кьосе? — попита агата, като вдигна натежалите си клепачи.

— Казвам ти, не си разваляй кефа, ага… Тъкмо си в рая, не излизай от него. Аз седя отвънка, опичам си акъла, ще ти обадя. Струва ми се, че иде поп Григорис.

Агата се засмя.

— Има ли поп и тълпата, дето се домъкна? — попита той.

— Има — отвърна капитанът, като отново напълни чашата си.

— Е, тогава ще гледаме сеир, ще видиш; двата попа ще се счепкат. Като жените са, майка му стара, всички попове; имат дълги коси, и когато двама се срещнат, хващат се за косите. Къде е сеизинът? Слез да им кажеш да викат силно, та да чувам.