Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Бяха вече стигнали до Войдомата, спряха се. Тъмнозелена вода, гъсти тръстики, диви патици. Два щъркела се дигнаха и прелетяха бавно, спокойно, над главите им. Слънцето клонеше вече към залез.

Гледаха притъмнялото пусто езеро, но никой не го виждаше; умът им беше далеч, обзет от необичайни мисли. Мълчаха. Най-сетне Янакос отвори уста:

— Наистина, Костандис, тежък дълг е това, прекадено труден — каза той. — Придобил съм — боже, прости ме! — лоши навици, как да ги махна сега? Не удряй, вика, в кантара, не отваряй чуждите писма… Лесна работа ли го мисли това попът… Ами че ако не удряш в кантара, как ще натрупаш пара, та да станеш и ти човек един ден? Ами ако не чета чуждите писма, я ми кажи, как ще ми минава и на мен времето? Откакто склопи очи покойната ми жена, оттогава придобих този навик. И не за нещо лошо — боже опази! — ами от съклет… Само тази радост ми остана, и магаренцето ми, да е живо и здраво! Друга радост нямам. Като се върна от обиколката си по селата, заключвам се в къщурката си, кипвам вода и отлепям писмата на парата… Прочитам ги, научавам какво прави този или онзи селянин, а след това ги залепям отново и на сутринта ги разнасям. И сега попът седнал да ми разправя… Море, трудно става гарванът гълъб — боже, прости ме!

Михелис се усмихна, доволен от себе си, и поглади тънките си черни мустаци. Той не крадеше, не четеше чуждите писма, никакъв кусур не му беше намерил попът, и затова сега се надуваше. Извади табакерата си, подаде я на другарите си и започнаха и четиримата да си свиват големи, натъпкани цигари; запалиха ги, смукнаха, поуспокоиха се всички. Михелис не можа да сдържи гордостта си:

— На мен отчето ми каза да не променя никой от навиците си; такъв какъвто съм си, вика, няма да посрамя апостола.

Но едва изрече тези думи и се изчерви, защото се засрами; ала вече се беше изтървал.

Манольос се извърна, изгледа го строго; рече да не се обади, та нали Михелис беше, божем, син на чорбаджията му, но си спомни, че от днес той не беше само Манольос, а нещо по-дълбоко, по-голямо, поокуражи се.

— И все пак — каза той, — кой знае, чорбаджи, дали не трябва и твоя милост да промениш много от навиците си. Да ядеш по-малко — помисли колко хора в селото гладуват; да не се докарваш толкова с чохени потури, везан елек, изгладени тузлуци — помисли колко хора зъзнат през зимата голи… И да отваряш от време на време килерите на къщата си и да даваш и на бедните… Имаш повече, отколкото ти трябва, слава богу!

— Ами ако моят, старият, подуши, че давам милостиня? — каза изплашено Михелис.

— Двайсет и петгодишен си, цял мъж, не си дете — отвърна Манольос. — И после, над баща ти стои Христос; той е истинският баща; той заповядва.

Михелис се извърна и погледна изненадан своя ратай Манольос; за първи път му говореше толкова смело… „Вирна нос, изглежда, задето го направиха Христос — помисли си той. — Ще накарам баща си да му стегне юздите.“ Хвърли цигарата ядосан и не каза нищо.

— Трябва да вземем едно евангелие — обади се Костандис, — това мисля аз. Да видим по кой път да поемем.

— Ние имаме едно голямо евангелие от дядо ми — каза Михелис. — Подвързано е с дърво и свинска кожа; всяка корица е като крепостна врата; има и ключалка и един тежък ключ; отключваш го и сякаш влизаш в някакъв голям град. Всяка неделя да се събираме в къщи да го четем.

— И аз трябва да имам едно на планината — каза Манольос. — Досега се съкълдисвах в самотата, вземах дърво, дялах лъжици, бастуни, табакери, светии, козли, каквото ми скимнеше… Губех си времето. Ала сега…

Замълча и отново потъна в размисъл.

— И аз, когато обикалям с магаренцето си по селата и седна под някой платан да си отдъхна, нямаше да бъде зле да имам и аз някое евангелие, да го чета. Ама ще речеш, няма да разбера много неща; няма значение, каквото отбера.

— На мен, на мен ми трябва най-много — подметна Костандис. — Когато жена ми започне да крещи и кръвта ми закипи, да го отварям, да се успокоявам. Какво са моите страдания, да си казвам, какво са моите мъки пред страданията на Христа? Иначе… прощавай, Янакос, сестра ти е, ама не се търпи. Веднъж се нахвърли върху мен с вилица да ми извади окото; онзи ден пък грабна гърнето, в което вреше грахът и ме подгони да ме залее. Казвах си: или тя ще ме убие, или аз ще я убия; ала сега ще чета евангелието, пък тя да си вика, каквото си ще!

Янакос се засмя.

— Горкият Костандис — каза той съчувствено, — само господ знае колко ми е жал за теб; но потърпи. По една жена се пада пай на всеки човек; завий се с нея и си трай.