Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Лошото е — продължи Костандис, — че сричам с мъка; падам от една буква на друга и си разбивам главата.

— Няма значение — увери го Манольос, — по-добре; прочиташ една сричка и разбираш цялата дума. И апостолите са били хора прости и неуки, повечето рибари.

— Отбирал ли е от четмо и писмо апостол Петър? — попита развълнувано Янакос.

— Не знам — отвърна Манольос, — не знам, Янакос; ще попитаме отчето.

— Да го попитаме и дали е продавал рибите, които улавял, или ги е раздавал на бедните — промълви Янакос. — Защото, сигурно, не е удрял в кантара — ама продавал ли е? Там е въпросът. Продавал ли е, или е харизвал?

— Да прочетем и жития на светци… — предложи Михелис.

— Не, не — възрази Манольос, — ние сме прости хора, ще объркаме нещо. Аз, когато бях послушник, четях и щях да полудея. Пустини, лъвове, страшни болести — проказа, тялото им се изпълвало с пъпки и червеи, или се спичало и ставало кораво като черупка на костенурка… А понякога пък изкушението се явявало пред тях като красива жена. Не, не! Само евангелието.

Вървяха бавно около езерото, в здрача, и за първи път през живота си водеха такива странни разговори… Сякаш вътре в тях беше бликнал някакъв нов извор със студена вода и се мъчеше да разчупи старата твърда обвивка и да изскочи… Прехвърляха непрекъснато в ума си странните думи на поп Григорис: „Дух господен да ви облъхне. Вятър ли е Духът, та да лъха? Вятър развигор като тазвечерния, мек и влажен, дето духа и сухите вейки набъбват и разцъфват? Нима и Духът е такъв вятър, който духа в душата ни?“.

Потънали бяха в размисъл четиримата другари, всеки се питаше, мъчеше се да разбере. Но никой не искаше да попита другия, защото изпитваше скрита, странна наслада да се измъчва от такива мисли.

Известно време никой не проговори; всички мълчаливо гледаха как вечерта се спуска; Вечерницата звънна в края на небето, жабите закрякаха край езерото, весело, възбудени, само кеф. Вляво се тъмнееше спокойната зелена планина Панагия, където беше кошарата на Манольос и където той пасеше овцете на чорбаджията; вдясно, суровата планина Саракина, от теменужна беше станала тъмносиня, а по склоновете й зееха съвсем черни многобройните пещери, прорязали недрата й; но на върха й, прясно варосана, кацнала върху огромни скали, блещукаше църквицата „Свети Илия“; малка, съвсем бяла, като яйце.

А долу, на влажната земя, сред тръстиките, някоя светулка от време на време проблясваше с коремчето си и грееше спокойно, търпеливо, изпълнена с любов, и чакаше.

— Мръкна се — каза Михелис, — да се връщаме.

Но Янакос, който вървеше най-отпред, изведнъж се спря; постави като фуния ръка на ухото си и се ослуша: чу се тропот от много хора, които се спускаха, бучене някакво, плътно, далечно, като от пчелен рояк, като от рог… И от време на време — един силен глас, сякаш ободряваше или заповядваше.

— Погледнете, погледнете бре, момчета! — извика Янакос. — Какъв е този мравуняк, дето се показа откъм полето? Като шествие.

Всички заблещиха очи, за да различат в здрача, наостриха уши.

Дълга върволица от мъже и жени се виеше сред посевите, минаваше през лозята, хората сякаш тичаха, навярно бяха зърнали селото и бързаха.

— И чувате ли? — възкликна Михелис. — Сякаш пеят псалми.

— Сякаш плачат — каза Манольос. — Чувам плачове.

— Не, не, пеят псалми; да притаим дъх, за да чуем.

Спряха се, ослушаха се; сред вечерната тишина сега се чу ясно, тържествено, прастарият боен тропар: „Спаси, господи, люди твоя…“.

— Наши братя са, християни! — извика Манольос. — Да вървим да ги посрещнем!

И четиримата започнаха да тичат. Началото на шествието беше стигнало до първите къщи на селото; кучетата изскочиха на пътя и залаяха яростно, вратите се отваряха, подаваха се жени, мъжете тичаха още със залък в устата; време за вечеря, ликоврисяните, седнали с кръстосани крака около софрите, вечеряха. Чуха псалмопенията, плачовете, плътния тропот, скочиха. Пристигнаха и тримата апостоли с Манольос.

Вечерният здрач не се беше още разтопил, сега те се бяха приближили и виждаха ясно. Начело вървеше един поп, почернял от слънцето, слаб, с големи черни очи, които горяха изпод щръкналите му вежди, с рядка клинообразна сива брада. Притискаше към гърдите си едно тежко евангелие, обковано със сребро, и беше надянал патрахила си. От дясната му страна един мъжага, пет лакти висок, с увиснали черни мустаци, носеше черковната хоругва, на която бе изобразен, извезан със златна сърма, един голям свети Георги. Зад тях пет-шест мършави старци носеха изправени големи икони; следваше ги цяла тълпа от жени, мъже и деца, които пищяха и плачеха; мъжете бяха натоварени с вързопи и сечива, мотики, лопати, търнокопи, сърпове, а жените — с люлки, дървени магарета и корита.