Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

В тава време Панайотарос, който се мъкнеше подир вдовицата, беше стигнал до хоругвата.

— Ще те изям, безсрамнице! — изръмжа отново той, като се наведе към ухото й. — Какво търсиш тук сред толкова мъже? Хайде в къщи, бързо, пръждосвай се оттук! А аз идвам след теб!

— Нямаш ли бре, сърце, ти? — извърна се разгневена вдовицата и продължи: — Не виждаш ли мъките на тези християни? Не ти ли е жал за толкова хора, дето гладуват?

Замълча за миг, обърна му гръб; но изведнъж не можа да се сдържи повече, задушаваше я тежката дума, извърна се и му извика:

— Юда!

И се свря сред бежанците и се изгуби.

Панайотарос почувствува, че земята се завъртя под краката му; зави му се свят. Сякаш нож се заби в сърцето му. Хвана се за дръжката на хоругвата, за да не падне; и остана така, наведен, с отворена уста, и зачака земята да спре да се върти, за да може да си тръгне.

— Ето го! Ето го! Поп Григорис! — чуха се отвсякъде гласове.

Тълпата вдигна очи, видя го. Висок, охранен, поп чорбаджия, с лилава атлазена антерия, с широк черен пояс и тежък сребърен кръст, положен върху големия му корем, стоеше пред гладната тълпа поп Григорис, наместникът божи в Ликовриси.

Мъжете и жените коленичиха, мършавият поп разтвори ръце и пристъпи крачка, за да целуне по калугерски, по раменете, охранения божи служител. Но той протегна пълната си ръка, смръщи вежди и го пресече. Хвърли свиреп поглед наоколо, видя дрипльовците, гладни, полумъртви, никак не му се харесаха, извика високо:

— Кои сте вие? — попита той. — Защо сте напуснали къщите си? Какво търсите тук?

Жените се стаиха, щом чуха гласа му; децата изтичаха при майките си и се вкопчиха в полите им; кучетата отново залаяха. Капитанът горе, на балкона, наостри ушището си, за да чуе.

— Отче — отвърна спокойно и решително попът на бежанците, — аз съм поп Фотис, от едно далечно село, Свети Георги, а това са душите, които бог ми е поверил. Ала турците изгориха селото, изгониха ни от земите ни, избиха колкото можаха от нас, ние се спасихме, тръгнахме накъдето ни видят очите, Христос ни води и ние го следваме; търсим нова земя, за да се настаним.

Замълча за миг, устата му беше пресъхнала, думите му излизаха с мъка.

— Християни сме и ние — продължи той след малко, — гърци сме, голям род, не бива да загинем!

Надвесен през балкона, капитанът слушаше със замаяна глава сухия, горд глас на разпаления поп. Полека-лека ракията започна да се изпарява и умът му да се избистря.

„Е, бре — помисли си той, — какъв дяволски сой сме, каква упоритост, откъде намираме толкова смелост! Като октоподите! Отсичат ни едно пипало, отсичат ни още едно — но ни израстват нови!“

Размота от главата си кърпата, беше пламнал, пара се вдигаше от него, натопи я в кофата с вода до себе си, пристегна отново главата си, поразхлади се.

Поп Фотис отново извика:

— Няма да загинем! От хиляди години живеем, още хиляди години ще живеем. Добре сме те заварили, отче!

„Какъв поп капитан е този! — каза си пак капитан Фортунас. — Какъв плам, какъв дух, каква смелост, келешът му неден! Ама на̀, кълна се в морето, мисля, че има право… Ние, гърците, сме безсмъртно племе. Изкореняват ни, изгарят ни, колят ни, но ние не се даваме! Вземаме си иконите, коритата, дървените магарета и евангелието, и тръгваме пак на път! Да се стоварим другаде…“

Сълзи бликнаха от очите му; и изведнъж се провеси през балкона и извика:

— Здравей, поп Флесас 1 1 Един от героите на Гръцкото освободително въстание (1821 — 1829) срещу турското владичество. — Б.пр. !

Няколко глави се вдигнаха към балкона, но гласът му се загуби сред шума, който думите на попа предизвикаха. Жените запищяха, спомниха си за къщите си, а децата си спомниха за хляба и започнаха да плачат.

И изведнъж шумът секна; поп Григорис вдигна пълната си ръка, заговори:

— Всичко, каквото става на този свят, става по волята божия — каза той със силен глас. — Той гледа отгоре земята, държи везни и мери. Оставя Ликовриси да се радва на благата си и потапя вашето село в скръб. Бог знае какви грехове сте сторили!

Замълча за миг, та тълпата да разбере добре тежките думи, които бе изрекъл. Вдигна отново ръка и извика с укор:

— Отче, истината! Признай какви деяния сте сторили, та сте изпаднали в такава беда?

— Поп Григорис — отвърна попът, като обуздаваше гнева си, който почваше да цвили в гърдите му, — поп Григорис, и аз съм служител на всевишния, тълкувам и аз Писанието, държа и аз в ръцете си дископотира с тялото и кръвта Христови. Ние сме, щем не щем, равни. Може ти да си богат, а аз беден; може ти да имаш тучни ливади, за да пасеш паството си; а аз, виждаш, няма где глава да подслоня; ала пред бога сме равни. А може аз да съм по-близо до бога, защото гладувам. Сниши тогава глас, ако искаш да ти отговоря!