Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Поп Григорис се скова. Почувствува и той как възмущение изпълни гърдите му, но се сдържа. Видя, че не беше прав, разбра, че всички селяни тук бяха като свидетели и даваха право на този див пришълец.

— Говори, говори, отче — каза той, като посмекчи гласа си, — господ ни слуша, народът ни слуша, християни сме, божем, и ние, и гърци. И каквото можем, та дори и повече, ще го сторим, за да спасим душите, които са се обвесили на врата ти.

— Поп Григорис — чу се веднага гласът на пришълеца, — чували сме, там далече по нашите села, твоето име, и сега те виждаме жив пред нас и ти се радваме; слушаме думите ти и добиваме кураж. Попита ме как бедата сполетя селото ни и ще ти отговоря. Слушай, поп Григорис, слушайте първенци, макар че не благоволихте да дойдете да ни видите, слушайте и всички вие, християни от Ликовриси…

Сърцето на Манольос биеше силно; извърна се към тримата си другари:

— Да отидем по-близо до него — промълви той, — да отидем по-близо до него, да го слушаме и да го виждаме.

— Такъв си го представях апостол Яков, Манольос — каза Костандис.

— А аз — апостол Петър… — каза и Янакос.

Попът започна припряно, нервно, сякаш не искаше да си спомня и да човърка раните си. Думите скачаха от спомен на спомен и трепереха, сякаш не искаха да се докоснат до това, което разказваха.

— Един ден над покривите на селото ни се разнесе глас: „Иде гръцката войска! По височините се виждат фустанели 2 2 Касае се за Гръцко-турската война през годините 1919 — 1922. — Б.пр. !“ — „Бийте камбаните като за Великден! — извиках аз. — Нека хората се съберат, за да им говоря!“ Но хората се бяха стекли в гробищата, ровеха с нокти гробовете и всеки викаше на баща си: „Тате, дойдоха! Тате, дойдоха!“. И палеха кандилата на кръстовете, и изливаха вино, за да съживят мъртвите. След като най-сетне свършиха с умрелите си, хората се струпаха в църквата. Качих се на амвона: „Братя мои, чада мои — извиках, — вярващи! Дойдоха гърците, земята и небето се съединяват, грабнете, жени и мъже, оръжие, да прогоним турчина до Кокини миля!“.

— По-тихо, отче, по-тихо, жив да си… — приближи се Янакос и прошепна на ухото на попа. — По-тихо, че агата седи на балкона си и слуша.

И тъкмо в този миг агата се стресна, беше го налегнала дрямка, но ухото му долови няколко бунтовни думи, сепна се.

— Абре, кьосе, тези неща тук не ми харесват много. Като че ли дочух…

— Не се кахъри, ти казвам, ага, спи… Спи, а аз ще си отварям очите на четиринайсет.

— Доспа ми се бре, капитане… Ама като видиш, че поповете попрекалят и се счепкат, бутни ме да се събудя и да сляза с бича, да сложа ред.

Обърна се към Юсуфчо:

— Ела, Юсуфченцето ми, погали ме по ходилата, да заспя — каза той и затвори натежалите си клепачи.

Поп Фотис сега беше снишил глас:

— Измъкнахме оръжията от таваните, препасах и аз патрондаша си и кръста, събрах народа на хармана: „Чада мои — казах, — преди да тръгнем, да изпеем всички химна!“. Какви викове бяха само, какво „Христос воскресе“ беше, разтресе се земята — всички заедно подхванахме химна…

И поп Фотис отново се забрави и започна да пее високо: „Родена от свещените кости на гърците…“ 3 3 Думи от гръцкия национален химн. — Б.пр. .

— По-тихо, по-тихо, отче… — отново прошепна на ухото му Янакос.

Но в този миг от балкона екна дрезгавият глас на капитана:

— „И както преди възмъжала, здравей, здравей, о, свобода!“

Агата се поразмърда, сякаш го беше ухапала бълха; но отново потъна в сън.

Всички долу, на площада, се стреснаха, вдигнаха очи към балкона; ала капитанът беше вече седнал с кръстосани крака на възглавницата си и отново пълнеше чашата си с ракия.

— За твое здраве мари, Гърцио! — измърмори той. — Ти ще изядеш света!

— Капитан Фортунас се е напил — каза Костандис, — разпалил се е; да пази господ да не грабне пищова от силяха на агата и да му свети маслото! Загубени сме!

— Нека загинем — каза Михелис възбудено. — Този поп кара сърцето ми да мучи като теле.

— Мълчете, братя, мълчете да чуем… — обади се Манольос, зяпнал поп Фотис право в устата.

Поп Григорис, мрачен, току пухтеше. „Този дрипав поп бунтува сърцата — казваше си той, — голяма беля е това; трябва да намеря начин да се пръждосат от нашите места…“

— Разправяй, разправяй, отче — каза той покровителствено, — защо спря? Слушаме.

— По-нататък не ме карай да ти разкажа какво стана, отче — въздъхна поп Фотис и изръмжа. — Сърце е това, не е камък, отче, ще се пръсне.