Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Ужас започна да обхваща селяните, сърцата им се вкамениха, те размахваха ръце, викаха:

— Вървете си! Вървете си!

— Глас народен, глас божи! — каза поп Григорис, като скръсти ръце. — Вървете си с добро!

— Нека грехът падне върху вас! — извика попът. — Отиваме си! Станете, чада мои, смелост, не ни искат, не ги искаме и ние; земята е голяма, да отидем по-нататък!

Жените наставаха, като залитаха, нарамиха отново товарите си, мъжете вдигнаха от земята вързопите и сечивата, хоругвата се залюля отново и застана начело. Манольос плачеше, наведе се и помогна на стогодишния старец да стане, постави чувала с костите на гърба му.

— Уповавайте се на бога, деденце — каза му той, — не се отчайвайте. Уповавайте се на бога…

Старецът се извърна, поклати глава.

— Ами че какво — изръмжа той, — на хората ли? Не ги ли видя? Пфу, да пукнат дано!

Тъкмо когато се канеха да тръгнат, поп Фотис се поспря. Изгледа наоколо своите, мършави, изнемощели, сърцето му се сви.

— Братя ликоврисяни! — извика той. — Ако бях сам, ако трябваше да отговарям пред бога само за своята душа, нямаше да се унижа да протегна ръка да прося. Щях да пукна от глад. Ала ми е жал за жените и децата, не могат да издържат повече, ще се строполят по пътя от глад. Заради тях забравям гордостта си и срама, протягам ръка: Дайте милостиня, християни, разтваряме чергите си, хвърлете кой каквото желае; къшей хляб, шишенце мляко за децата, шепа маслини… Гладни сме!

Двама мъже разгънаха една черга, пристъпиха напред, като я държаха разтворена.

— В името божие — каза попът и се прекръсти, — тръгваме. Напред, чада, смелост, ще изпием и тази чаша, слава на господа! Ще минем през селото, ще почукаме по вратите, търпение, дотам сме изпаднали, ще викаме: „Милостиня! Милостиня! Дайте ни каквото ви е излишно, каквото ще хвърлите на кучетата!“ Стискайте душата си със зъби, чада мои, смелост, Христос побеждава!

Обърна се към поп Григорис:

— Добра среща един ден, поп Григорис! — извика му той. — Добра среща при Второто Пришествие; там ще застанем и двамата пред бога, и той ще отсъди!

Първа се спусна вдовицата Катерина. Смъкна от себе си новия шал, зеления, с големите червени рози, и го хвърли в разтворената черга. Потършува из джобовете си, намери едно огледалце и шишенце ливанто, хвърли и тях в чергата.

— Нямам нищо друго, братя — каза тя разплакана, — нямам нищо друго, прощавайте…

Костандис се поспря за миг, но изведнаж се сети, че беше поел бремето на апостол, отвори кафенето си, извади пакет захар, кутия кафе, бутилка коняк, няколко филджана, един сапун и ги сложи в чергата.

— Малко е — каза той, — но от сърце; останете си със здраве!

— Тръгнаха от врата на врата; една ръка се подаваше, хвърляше бързо това, което държеше, в разтворената черга, и вратата веднага се затваряше, за да не влезе холерата.

Минаха и край къщата на стария Ладас, Почукаха; вратата не се отвори. Някаква светлина, която гореше до прозореца, угасна. Янакос, който ги следваше заедно с тримата си другари, отново почука силно, извика:

— Дядо Ладас, християни са, гладни са, всички дават по парче хляб, дай и ти!

Но отвътре се чу сърдитият глас на стария Ладас:

— Когато дворът ти е изсъхнал, не изливай водата навънка!

— Море, някой ден ще ти подпаля аз всичко, антихрист такъв! — извика Янакос, като вдигна юмрук.

— Да минем, момчета, и край къщата на чорбаджи Патриархеас! — извика сега Михелис и се обърна към тримата си другари.

— Да вървим — каза той, — бързо, да сварим. Старият спи, ще влезем в килера, ще вземем каквото можем.

— Ами ако се разсърди старият? — обади се присмехулно Манольос.

— Нека пийне оцет да му мине! — отвърна Михелис. — Да вървим!

Затичаха се и тримата радостно, сякаш отиваха да ограбят някой вражески град.

В това време вдовицата се връщаше в къщурката си; раменете й потръпваха, студено й беше. Усмихваше се доволно. „Няма значение — мислеше си тя. — Някоя друга жена ще се завие с шала ми и няма да мръзне…“

Неочаквано някакъв груб глас се разнесе зад нея, усети нечий горещ дъх върху голия си врат и две ръчища я сграбчиха за гушата.

— Кучко недна, купих ти този шал с цялата мъка на сърцето си, а ти, мари, го харизваш? Ще те удуша!

Улицата беше пуста, вдовицата се уплаши. Ноздрите й усетиха миришещия на вино дъх; две изпълнени със заплаха и молба очи бяха впити в нея.

— Панайотарос — прошепна тя, — звяр си ти; съжали ме, няма да правя вече така!

— Защо, мари, ми извика Юда! Нож заби в сърцето ми.