Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Кои сте вие, християни, откъде идвате, къде отивате? — извика Янакос и застана пред попа, тъкмо когато тълпата вече заливаше селския площад.

— Къде е поп Григорис? — отвърна с дрезгав глас свещеникът. — Къде са старейшините?

Обърна се към селяните, които се стичаха разтревожени и ги гледаха учудено.

— Християни сме, братя, не се бойте, прокудени християни, гърци! Повикайте селските първенци, искам да им кажа нещо… Бийте камбаните!

Изтощени, жените се строполиха на земята, мъжете смъкнаха товарите, избърсаха си потта и гледаха попа, безмълвни.

— Откъде, по живо по здраво, идвате, дядка? — попита Манольос един побелял от годините старец, който се бе натоварил с тежък чувал и го държеше още на рамо.

— Не бързай, чедо мое — отвърна старецът, — не бързай; поп Фотис ще говори.

— Ами какво носиш в чувала, дядо?

— Нищо, чедо, нищо; мои си неща… — каза старецът и постави много внимателно чувала на земята.

Попът стоеше прав, здраво притиснал евангелието; един младеж изтича в камбанарията, сграбчи въжето и започна яростно да бие камбаната. Две кукумявки се изплашиха, излетяха безшумно от платана и се изгубиха в тъмнината.

На балкона се появи агата, съвсем пиян. Площадът му се стори пълен с хора, които не бяха от неговите. Ушите му бучаха, някъде като че ли викаха, или плачеха, или пееха — не можеше да разбере. Ами това, дето беснееше, камбана ли беше?

— Ела бре, кьосе — каза той и се извърна назад, — ела да ми разясниш тази загадка; каква е тази тълпа на площада? Какъв е този шум, какви са тези камбани? Да не би да сънувам?

Излезе и капитан Фортунас на балкона, беше си стегнал главата с една бяла кърпа, за да не се пръсне; когато пиянствуваше с агата, така я пристягаше винаги, защото ракията можеше, вика, да му я направи на хиляди парчета. И от време на време размотаваше кърпата, потапяше я в кофа с вода, за да се изстуди, и отново стягаше пламналата си глава.

Капитанът се наведе, изблещи очи, погледна: стори му се, че различава, долу, около платана, мъже, жени и хоругви.

— Какво е това бре, кьосе? — попита отново агата. — Разбираш ли какво става там долу?

— Хора! — отвърна капитанът. — Хора ми се виждат. Какво ще кажеш и твоя милост, ага?

— Хора ми се виждат и на мен… Откъде ли ни се довлякоха? Какво искат? Да ги изхвърля ли от селото? Да ги оставя ли? Да сляза ли с бича? Какво ще кажеш и твоя милост?

— Я зарежи това, ага! Къде ще седнеш да викаш сега и да слизаш с бича и да си разваляш кефа! Остави ги, та да позяпаме. Ще пием ли още по една?

— Юсуфчо — извика агата, — донеси тук, злато мое, възглавниците и чашите, и дамаджаната. И мезетата. Ела и ти да гледаш сеир, Юсуфчо… Гърци са, сега ще се счепкат.

— Къде е поп Григорис? — извика отново поп Фотис. — Къде са първенците? Няма ли да се намери тук един християнин да отиде да ги доведе?

— Аз ще отида! — отвърна Манольос. — Потрай, отче!

Обърна се към Михелис:

— Направи си труда, Михелис, да отидеш да повикаш баща си. Християни са дошли, кажи му, християни прокудени, и му падат в краката да ги вземе под своя закрила. Чорбаджия е, длъжен е. А аз ще отскоча до поп Григорис. Ти, Костандис, изтичай при стария Ладас; кажи му, другоселци са пристигнали и продават нещата си кой колкото им даде, защото са в нужда; така му кажи, иначе няма да дойде. А ти, Янакос, жив да си, хайде, иди в къщата на капитана. Корабокрушенци са дошли, да му кажеш, от Черно море, чули са името му и дошли… А на минаване отскочи до даскала, повикай го и него; гърци са, кажи му, и са изпаднали в беда.

Едно хлапе извика:

— Капитанът яде и пие горе, в одаята, с агата… На̀, ето го, излезе на балкона. Охооо! Вързал си е главата с кърпа; това ще рече, че е кьоркютук пиян!

— А пък чорбаджията спи и хърка! — чу се един насмешлив глас зад него. — С топ не можеш да го събудиш!

Всички се извърнаха. Катерина вдовицата, закръглена, с плътни устни, пиперлия, довтасваше запъхтяна. Носеше нов зелен шал с големи червени рози, а бузите й горяха. Беше изтъркала зъбите си с орехови листа и те блестяха.

— Спи, намира се на седмото небе, и хърка! — отново каза Катерина, погледна закачливо Манольос, и се засмя. — Напразно му изпращаш вестоносци, Манольос!

Манольос се извърна, но се изплаши и сведе очи. „Звяр е тази — помисли си той, — звяр е и яде хора… Махни се отпреде ми, Сатана!“

Вдовицата се приближи кокетливо; миришеше на мускус като същински разпасан звяр. Но чу зад себе си тежко ръмжене, извърна се; с навъсено лице, с потъмнели очи Панайотарос стоеше и я гледаше. Навярно и той беше тичал, защото беше запъхтян, а сипаничавата му мутра беше сърдита и пурпурночервена.