Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Хаджи Николис, даскалът ли? Половин порция, горкият, беден, с грозна мутра, страхлив, с очилца — и си мисли, че е Александър Велики. Носи хартиен шлем и пълни главата на децата с хартиени шлемове. Какво можеш да очакваш? Даскал.

Старият Ладас ли? Чифутин, мошеник, нещастник, седи върху бъчвите си с вино, върху кюповете си със зехтин и върху чувалите и с брашно и умира от глад. Той именно казал на жена си една вечер, когато имали гости: «Жено, опечи едно яйце, ще ядем седмина». Живее гладен, жаден, с гол задник, бос — защо? За да пукне богат! Пфу, да се не види макар!

А пък ако питаш и за мен! От кол и въже съм! Трябват ти щипци, за да не се изцапаш. Какво ли не съм ял, пил, окрал, убил, обезчестил през живота си! Кога сварих всичко това? Море, да са живи и здрави ръцете ми, краката ми, устата ми, кръстът ми — добре поработиха, благословени да са!“

Говореше си сам капитан Фортунас, потропваше с тоягата си по камъните и слизаше надолу. Беше свалил калпака си и го носеше в ръка, защото се беше сгорещил. Спря се пред конака на агата, изплю се; така беше свикнал да прави винаги, за да си изкара яда; сякаш плюеше върху всичко турско, сякаш вдигаше едно съвсем мъничко знаме на свободата и ставаше за миг свободен.

Изплю се, изкара си яда, а след това почука на вратата; преглътна доволен слюнките си; добре ще си хапне, добре ще си пийне, добър човек беше агата, щедър, и ще си стегнат пак главите с кърпи, за да не се пръснат и ще пият с водни чаши ракия.

Налъми затрополиха по двора, ситни стъпчици, вратата се отвори; старата робиня на агата, Марта гърбавичката, поздрави с кисела мутра капитана.

— Ако вярваш в Христа, капитане — каза му тя, — не се напивайте пак, не издържам вече, не издържам!

Капитанът се засмя; погали нежно гърбичката.

— Не бери грижа, кир̀а Марта, няма да се напием; и ако пък се напием, няма да повръщаме; и ако пък повърнем, ще ни донесеш легена, та да не изцапаме одаята. Имаш думата ми!

И като рече това, прекрачи гордо прага.

Привечер тримата избрани апостоли заедно с Манольос поеха към езерцето Войдомата, край селото, да се поразходят и да си поприказват. Търсеха усамотение, пълна тишина, спокоен разговор, защото и четиримата чувствуваха някакво приятно бреме и тайнствен трепет, сякаш се бяха причестили.

Ситният дъждец беше престанал, дърветата и камъните блестяха, пръстта миришеше, а една кукувица изкука весело и присмехулно. Слънцето великодушно беше смекчило силата си и галеше съчувствено земята с прохладна ръка; сладост и нежност, капките още трептяха по листата, сред мекия и влажен въздух се смееше и плачеше светът.

Известно време четиримата другари вървяха мълчаливо; бяха навлезли сега в мокрите пътеки сред градините, мушмулите бяха цъфнали, и сред тъмнозеления листак проблясваха лимоновите цветчета. Сякаш Христос не беше още възкръснал и цялата земя, потънала в цветя и сълзи, ухаеше като свещена плащаница. Мек вятър развигор духаше, и всички клони, и най-мъничките, набъбваха и ликуваха.

Костандис първи отвори уста и заговори:

— Тежък товар метна на раменете ни отчето — каза той с тих глас. — Дано господ ни помогне да се справим. Миналия път, помните ли, Христос беше майстор Хараламбис, човек стопанин и добър къщовник; ама толкова залегна да върви по стъпките на Христа, толкова се мъчи през цялата година да стане достоен да носи кръста, че накрая акълът му мръдна; и на самия Великден си сложи трънения венец, взе на рамо кръста, заряза всичко и отиде в манастира „Свети Георги Сумалас“, там, чак при Трапезунд, и се покалугери. И семейството му се съсипа, жена му умря, а децата му обикалят сега из селото и просят. Помниш ли го майстор Хараламбис, Манольос?

Но Манольос мълчеше; слушаше думите на Костандис и беше потънал в размисъл; задавено бе гърлото му, не можеше да говори. Това, за което още от малко дете бе копнял, това, за което бе жадувал толкова нощи, седнал в краката на отец Манасис и заслушан в житията и чудесата на светците, сега господ му го пращаше. Да върви по стъпките на светите мъченици, да се отърси от плътта, да бъде убит за Христовата вяра и да влезе в рая, като носи в ръце оръдията на мъченичеството — трънен венец, кръст и пет гвоздея…

— Мислиш ли, че и ние ще се побъркаме? — каза Михелис, като се усмихна закачливо; но в себе си почувствува нелепо, неопределено безпокойство. — Мислиш ли, че можем да повярваме, че сме апостоли? Боже опази!

— Знам ли и аз? — отвърна Янакос, като поклати едрата си обгоряла от слънцето глава? — човекът, санким, е деликатна машина, лесно се разваля. Една бурмичка да се разхлаби…