Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Извърна се към дъщеря си, която стоеше неподвижна, съвсем изплашена и не смееше да вдигне очи.

— Чуваш ли, Марьори — извика й той, — чуваш ли какъв срам за къщата ни? Ако твоят непрокопсаник има такъв акъл, какво да ти кажа? Добре да помислим, преди да вземем решение.

Сълзите се отрониха сега от дългите клепки и потекоха, парещи, по повехналите бузи; но устата й остана затворена.

— Чу ли, Марьори? — запита отново попът.

Главата на девойката се сведе още по-ниско, сякаш казваше: „Чувам и се подчинявам…“

Магаренцето, вързано за халката на вратата, зарева; Янакос се стресна.

— Прощавай, отче, трябва да вървя; и ако сме сторили нещо лошо, като сме взели от богатия и сме дали на бедния, господ ще ни прости!

— Господ говори чрез моята уста! — извика, като вдигна високо глава, попът. — Не можеш ти да говориш направо с него! През мен ще минат думите ти; и ти казвам: крадци сте, ти и Костандис, и Манольос; и ще повикам старейшините да видим какво ще правим… Дойдоха холерните и вече заразиха селото ни!

— Благослови, отче — каза Янакос и тръгна бързо към вратата.

Попът кипеше, не отвърна; обърна се към дъщеря си:

— Донеси ми обущата, калимявката и бастуна; ще отида да намеря чорбаджията и първенците.

Влезе вътре, за да хапне набързо ровките си яйца, а Марьори изтича, настигна Янакос, който тъкмо развързваше магаренцето си от халката, и му каза припряно, със задавен глас:

— Янакос, моля ти се, купи ми от онова, дето си слагат гражданките, та си червят бузите; ще ми го донесеш скришом, каквото струва…

— Не бери грижа, Марьори — отвърна Янакос, — ще ти донеса, знам какво искаш.

Отвътре се чу гласът на попа, който викаше с пълна уста:

— Пак ще си поприказваме, Янакос!

— Дяволски поп! — измърмори Янакос, като затръшка вратата. — Наместник, казва, божи! Ами че ако господ беше като твоята мутра, тежко и горко на сиромасите; живи щеше да ни изяде!

Почеса се по главата, усмихна се:

— А сега ни яде умрели; пак добре!

Заговори тихо, ласкаво на магаренцето си:

— Хайде, Юсуфчо, поразмърдай си крачката, момчето ми. Загубихме толкова време с този поп-рогач; не се притеснявай, детето ми, нека си приказва! Ти да си добре! Хайде да минем край кафенето, че да вземем поръчки и да заминаваме. Крадци, вика… Да пукнеш дано, лакомко!

Кафенето беше пълно и шумно. Всички селяни се бяха събрали и предъвкваха снощните страшни неща, които бяха видели — тълпата, бежанците, суровия поп с евангелието, жената, дето се строполи мъртва и й хвърлиха вар, за да не се зарази от холера селото, и стария дядо с чувала с костите. Едни благославяха поп Григорис, че ги беше отървал от мора, други съчувствуваха на жените и децата, че гладуват, а трети се кълняха, че са видели среднощ огньове на Саракина…

Панайотарос влезе, огледа навъсено наоколо като бик и седна в един ъгъл. Повика кафеджията.

— Едно кафе — поръча му намръщено той, — без захар.

— Махмурлия си, съседе — каза Костандис. — Пак ли не си спал добре нощес?

Самарджията свъси щръкналите си червени вежди:

— Едно кафе без захар — каза отново той и обърна гръб.

Старият Патриархеас, с дългата си тояга, с чорбаджийския си калпак, тъкмо влизаше и поздравяваше, като махаше леко с ръка, селяните, които се надигаха, за да му кажат „добър ден“. Схванато беше гърлото му, подути очите му, не се беше още разсънил напълно. Чувствуваше тежък, надебелен езика си и го мързеше да говори.

Донесе му Костандис тежкото сладко кафе и локума, и чаша студена вода.

— Добро утро, чорбаджи! — каза му той.

Но чорбаджията не отговори. Топна локума във водата, лапна го наведнъж, пи вода, извади една голяма кърпа, изсекна се в нея така, че кафенето гръмна. Поолекна му малко и започна да пие със силно сърбане кафето си. Очите му поспаднаха, поизбистри се главата му, възвърна се гласът в гърлото. Пристигна и наргилето; чорбаджията се беше вече разсънил напълно.

Извърна се, видя Хаджи Николис, даскала, кимна му. Даскалът си взе наргилето, приближи се към масичката на чорбаджията, поздрави.

— Какви хабери има, даскале? — запита старият Патриархеас. — Нощес спах много дълбоко, но като че чух голяма врява насън, ама не се събудих. И сега, като идвах насам, дочух нещо по пътя, някакви бамбашка хора, казва, били дошли, някаква жена, казва, умряла, двама попа се счепкали… Какви са тия неща, дето чувам? Объркан свят! Можеш ли да ми ги обясниш твоя милост, Хаджи Николис?

Даскалът се покашля доволен, наведе се, започна с тих глас да говори, като ръкомахаше, щастлив, че ще разкаже нещо страшно, та по този начин ставаше и той страшен и караше стария чорбаджия да го слуша със зяпнала уста.