Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ех, мъж си — каза Катерина подигравателно, — мъж си, горкичкия, какво можеш да разбереш! Хайде на добър час — и добри печалби в работата ти; това вече го разбираш.

Янакос докосна леко магаренцето си, то се стресна и тръгна; а зад него подтичваше, като дъвчеше, господарят му, доволен, че се бе отървал от вдовицата.

— Нека мина най-напред край попа, да видим дали няма да ми заръча нещо; ако не започна от него, става същински турчин. „Първо, вика, при мен и после — при първенците; аз съм наместникът божи в Ликовриси!“ Да вървим тогава при най-големия вълк, за да си нямаме разправии.

Извърна се, видя, че Катерина все още мие прага си, запретната и полугола.

— Мръсницата й недна! — измърмори той. — Какви крака й е дал господ, какви колене, какви гърди, да вкарва хората в грях… Ех, клети Манольос, само да й паднеш в ноктите!

Така си говореше сам и вървеше Янакос, а поп Григорис, с виолетовата си антерия, с черния си кадифен пояс, гологлав, бос, крачеше напред-назад из двора си, прехвърляше дългата си броеница от черен корал, която му беше подарил владиката и пухтеше сърдито.

Марьори се появи плахо и постави на пезула, под лозницата, подноса със сутрешното кафе, пексимет и парче сирене, които отчето беше свикнал да яде на закуска всяка сутрин. След час щеше да изяде всекидневните си две яйца, ровки, щеше да изпие една водна чаша старо вино, което пазеше за „любимеца“ си, както галено наричаше корема си, и щеше да славослови господа.

Постави подноса на пезула и започна да полива саксиите си — босилека, здравеца, щира. Бледа беше и днес Марьори, слаба, недоспала. Два сини кръга опасваха черните й бадемовидни очи, а устните й горяха. Майка й беше умряла, млада още, от лошата болест, която разяжда човешките дробове. И Марьори беше заприличала на майка си. От време на време баща й я гледаше и въздишаше: „Да се омъжи — мислеше си той, — да се омъжи по-скоро, да ми роди внук, а после да става, каквото рече господ. Закръглен, як е Михелис, здрава раса и богат; ще обезсмърти рода.“

Марьори свърши с поливането и се готвеше да се прибере вътре. Отецът глътна бързо последния си залък.

— Чакай — каза й той неочаквано, — къде отиваш! Искам да ти кажа нещо.

Не можеше повече да сдържа яда си, искаше да избухне. Марьори се опря на рамката на вратата, скръсти ръце, зачака. Знаеше какво щеше да й каже, за кого щеше да й говори, и трепереше. Панайотарос току-що си беше отишъл, беше подочула нещо, чу баща си, когато изпровождаше Панайотарос, да му вика: „Добре стори, че ми каза… длъжен беше! Ще го наредя аз него!“

— Заповядай, тате… — каза Марьори и сведе очи.

— Чу ли какво ми каза Панайотарос?

— Бях вътре и приготвях кафето — отвърна Марьори.

— За онзи непрокопсаник, годеникът ти Михелис!

Попът си пое дълбоко дъх, издуха се вените на слепите му очи, готвеше се да заговори. Но в този миг на вратата се почука; Марьори скочи с облекчение, господ се беше смилил над нея, отърва се от кавгата, и изтича да отвори.

— Кой е? — попита раздразнено попът и изсърба набързо утайката на кафето си.

— Аз, Янакос, отче, Христос воскресе! Тръгвам да обиколя селата и дойдох да ми дадеш благословията си. И ако имаш някоя поръка, някое писмо…

— Влез вътре — извика попът, — затвори вратата!

„Пак са го прихванали днес — помисли си Янакос; — кой дявол ме накара да дойда!“

Наведе се да целуне ръка на попа.

— Зарежи целуването на ръце сега, безбожнико, първо да поговорим. Аз ще питам, а ти ще отговаряш. Какви са тия работи, дето научавам, а? И си бил, казва, и твоя милост съучастник. На първо място! Какво си зяпнал? Не ми се прави на незнаещ; дойдоха и ми разправиха всичко от игла до конец. Безчестници, богохулници, крадци!

— Отче…

— Няма отче-мотче! Крадеш ми имота, съсипваш ми къщата, а сетне идваш ни лук ял, ни лук мирисал и искаш да ми целуваш ръка! Лицемер, йезуит, язък, че те направих апостол Петър! Така ли бре започваш апостолството си, апашино!

— Аз ли?… Аз ли?… — измърмори Янакос смутено.

— Ти, ти, и непрокопсаните ти приятели, Костандис и Манольос! И сте подмамили и невинния Михелис, агнецът божи; знаете, че има добро сърце, намерили сте сгода — и давай сега, изпразнили сте с кошове къщата му. Крадци! Боже, прости ме, че ги направих и апостоли!

— Ама не беше от твоите килери, отче… — осмели се да възрази Янакос.

— Ами че от твоите ли бре, келеш? От моите, разбира се! Михелис ще се жени за Марьори, двете къщи стават една. Така че от моите килери сте взели сиренето, хлябовете, зехтина, виното, маслините и захарта, и то с кошове! И сте ти харамисали — и на кого? На онези, холерните! С такива приятели, дето има, санким, и с такъв акъл, бързо ще раздаде имота си на бедните и на хайманите и ще остави дъщеря ми на улицата!