Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Манольос слушаше със сведена глава, трепереше. „Прав е… прав е… — мислеше си той. — Аз съм лъжец, лъжец, лъжец!“

— Защо мълчиш? Лъжа ли е? — извика Янакос и се радваше, че Манольос трепери.

— Но нали вчера, Янакос… — започна Манольос.

Но Янакос не го остави да продължи:

— Вчера, Манольос — каза той и задърпа магарето си, за да тръгне, — вчера, Манольос, беше друго. Празници, видиш ли, бяхме се натъпкали здравата, магаренцето беше вързано, интересът спеше… Ама днеска, погледни, магаренцето натоварено, коремът празен, мина Великден, започна търговията… А търговия, момчето ми, ще рече, граби, за да ядеш, и кради, за да имаш! Иначе, по-добре да не въртя търговията; по-добре да отида в Света Гора да се покалугеря… Разбра ли?

Замълча за миг, поолекнало му беше; задърпа магарето, погледна Манольос, доволен, че му беше наговорил всичко си беше изкарал яда.

— Със здраве, Манольос — рече той, — и каквото си казахме — тури му пепел!

Но вътре в него ядът не беше напълно стихнал; извърна се още веднъж към приятеля си:

— Търговецът, Манольос, е длъжен да краде; светецът е длъжен да не краде. Това е. Да не бъркаме тези неща. Хайде, па до сватбата ти, Манольос, честити венци! Да вървим, Юсуфченцето ми!

Манольос остана сам. Слънцето се беше издигнало, хора, волове, кучета, магарета се бяха впрегнали във всекидневната си работа, старият Ладас си беше сложил очилата и пишеше бавно, внимателно, усмихнат, разписката за трите лири, а попът, тъкмо когато беше тръгнал побеснял да отиде при стария Патриархеас, го повикаха бързо да причести един умиращ и пое в друга посока; а капитан Фортунас ръмжеше в постелята си и ругаеше старата Мандаленя, която му сменяше кърпите и превързваше пукнатата му глава.

А пък Леньо седеше на стана, тъчеше последните платна и си тананикаше — и сърцето й подскачаше, изкачваше се чак до гърлото й спускаше се чак до кръста й рипваше от едната й нянка на другата и я гъделичкаше…

Горе в одаята на чорбаджията Леньо чуваше викове — бащата се караше, синът възразяваше, крачеха и двамата напред-назад, сякаш се бореха, и подът се тресеше; ала Леньо, наведена над стана си, не я беше никак еня за кавгите им и вече не трепереше, когато чуваше сърдитите викове на чорбаджията… Отскубваше се от неговата власт, въжето всеки миг щеше да се скъса и Леньо щеше да избяга заедно със своя Манольос горе на планината, при овцете. Дотегнал й беше старият Патриархеас, макар че я обичаше като свое дете, макар че й беше намерил мъж и й даваше зестра е широка ръка, отвратила се беше от него, не го искаше вече.

Кавгата горе в одаята сега се засили, сърдитите крясъци на стария се чуха за миг ясно и Леньо наостри ухо, да долови нещо.

— Докато съм жив — викаше старият, — аз ще командувам тук, а не ти! Объркан свят!

Задушаваше се старият, заекваше, объркаха се отново думите му, Леньо не можеше да разбере. Но след малко отново дочу ясно:

— А с Манольос не искам да имаш много-много приятелство! Той е ратай, не забравяй това, а ти си чорбаджия. Дръж се на положение!

— Мръсен дъртак — измърмори Леньо, — изкуфял старик, дето не го е срам от белите си коси, ами домъква тук онази пачавра Магдалена и се лигави с нея! И дето не ще Манольос, да не би случайно да развали галеника му… Ах, да се махна, да се махна, да не те виждам повече, да не те чувам, лукав дъртак такъв!

Скочи от стана, не я свърташе вече в стаичката, излезе на двора да глътне малко въздух.

— Лукав дъртак такъв! — измърмори отново тя. — Дамла да му дойде дано!

Отиде в средата на двора да извади вода, да натопи главата си, да се освежи. Дребничка, закръглена, с дебели устни, със закачливи, игриви очи и с орлов нос, който приличаше досущ на носа на стария чорбаджия. Беше много мургава, апетитна, предизвикателна. Заставаше привечер на прага и когато минаваше някой мъж, протягаше шия и го гледаше жадно, любопитно и съчувствено; Леньо приличаше на гладен звяр, който се присвива, за да се нахвърли, но изведнъж го хваща жал за горкото животно пред него, оставя го да избяга и задебва нетърпеливо следващото… Някакъв див лов, неподвижен, безмилостен и същевременно изпълнен с жал се разгаряше всяка привечер на прага и Леньо се прибираше, когато се мръкнеше, капнала.

Тъкмо когато беше извадила кофата и се канеше да завре пламналата си мутричка в нея, външната врата се отвори и Манольос влезе.

— Добре дошъл, Манольос! — извика девойката и понечи да се хвърли на врата му, но се сдържа.