Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Чорбаджи — каза Манольос със спокоен глас, — дойдох да ти поискам позволение да се върна на планината.

Старецът изблещи очи, устните му затрепериха, заекна:

— Какво каза, какво? Да се върнеш на планината ли?

Я го повтори, ако имаш лице!

— Дойдох, чорбаджи, да ти поискам позволение да се върна на планината.

— Ами сватбата? — извика старецът и шията му отново започна да се издува. — Кога бре, серсемино, ще стане сватбата? През май ли? През май, когато се женят магаретата ли? Ще стане сега, през април; затова те доведох; аз командувам тук!

— Пусни ме, чорбаджи, още малко време…

— Защо, какво ти трябва? Какво ти се е случило?

— Ами на, не съм още готов, чорбаджи.

— Не си още готов ли? Какво ще рече това?

— Не знам и аз, чорбаджи… На, чувствувам, че не съм още готов. Душата ми…

— Коя душа бре? Ти да не си нещо мръднал?… Виж го ти, душата ми, вика! Ами че имаш ли и ти душа?

— Как да ти кажа, чорбаджи? Един глас вътре в мен…

— Млък!

Манольос се присегна да отвори вратата; старият го сграбчи.

— Къде отиваш? Стой тук!

Закрачи отново напред-назад из одаята, удари с юмрук по масата, заболя го, прехапа устни.

— Ще ме съсипете днеска и двамата; ще се пръсна! Объркан свят! Синът ми, вика, не се бои от мен, боял се само от бога; а този ратай хаймана, душата ми, вика…

Извърна се разярен към ратая си:

— Хайде, пръждосвай се! Махай се, да не те гледам! Ако този месец сватбата не стане, махай се от имота ми! Омитай се от къщата ми! А пък аз ще намеря друг мъж, по-добър, за моята Леньо! Разкарай се оттук!

Манольос отвори вратата, спусна се по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж, хвърли поглед към двора, Леньо не се беше още върнала, грабна от ъгъла тоягата си, отвори портата и пое тичешком по нагорнището, към планината.

При кладенеца „Свети Василий“ край селото спря да си отдъхне. Това беше стар, прочут кладенец, заобиколен с високи тръстики, с ограда от блестящ мрамор, дълбоко набразден от въжетата, с които от векове се спускаха ведрата. Привечер идваха девойките и вадеха студената вода, която се стичаше от планината; била, разправяха, чудотворна, лекувала много болести — камъни, черен дроб, бъбреци. Всяка година на Богоявление попът идваше тук и правеше водосвет. Свети Василий от Кесария, натоварен е играчки за малките деца от целия свят, край този кладенец, разправяха, минавал да пие вода, преди да тръгне да обикаля, в навечерието на Нова година. Затова и го наричаха кладенеца на свети Василий. Затова и водата му беше чудотворна.

Слънцето, увиснало насред небето, се изливаше върху земята като неподвижен водопад. Посевите, свежозелени, неузрели още, издигаха нежните си връхчета, пиеха, без да се помръднат, от слънцето и се хранеха. А маслините, от всеки лист на маслините капеше светлина; насреща, от Саракина, обвита в прозрачно огнено було, се носеха изпарения; пещерите й се чернееха, а на върха й църквицата „Свети Илия“ се беше разляла и изчезнала сред ослепителния блясък.

Манольос хвана въжето, извади вода, потопи лицето си във ведрото, пи, освежи се, разтвори ризата си, избърса си потта. Впери поглед в Саракина, и поп Фотис, аскетичен, суров, само огън и плам, сякаш беше направен целият от слънце, се появи в съзнанието му. Манольос го гледаше, без да мисли за нещо, без да пита за нещо, потънал в тихо блаженство.

Дълго време стоя така, вперил очи в светлината на аскетичния образ, и пиеше и той като нежното житно стъбло, неподвижен, блясъка и се хранеше. След няколко месеца, в един гибелен час, той си спомни за този застинал миг край кладенеца и почувствува, че този миг е бил най-голямата радост в живота му. Не радост, нещо по-дълбоко, по-сурово, и вечно като разпятие.

Когато стана, за да поеме към отсрещната планина Панагия и да се изкачи до кошарата си, слънцето вече клонеше на залез.

— Навярно съм се унесъл в сън — измърмори той, мръкна се вече…

Протегна се, пристегна пояса си, вдигна от земята гегата си; бързаше да се върне при своите любими другари в самотата му — овцете, овните, овчарските кучета. И буйния, обгорял от слънцето свой помощник, къдрокосия юноша Никольос.

Тъкмо се канеше да тръгне, когато неочаквано тръстиките изшумолиха и зад него се разнесе един ясен глас, и умолителен, и закачлив:

— Ей, Манольос, изплаши се и бягаш, а? Почакай, искам да ти кажа нещо.

Извърна се; вдовицата Катерина, със стомна на рамо, се появи изсред тръстиките. Погледът му в миг обхвана снежнобялата й шия, голите й излети ръце и алените устни, които се смееха.