Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Пообиколи наоколо, набра троскот и магарешки бодил, прехвърли се през една ограда, откъсна няколко дебели зелеви листа, направи един наръч, занесе го на другаря си.

— Яж, яж, Юсуфченцето ми, ще хапна и аз; да ти е сладко!

Разтвори торбата си, извади хляб и любимия си катък — маслини и лук, и започна да дъвче бавно, спокойно, като заек.

— Колко е вкусен, благословен да е — промълви той. — Сякаш за първи път ям хляб; не е хляб това, а нафора; отива направо в костите и ги храни.

Измъкна от торбата и бъклицата, на която беше издълбал с ножче двуглав орел 8 8 Емблема на Византия. — Б.пр. . Надигна я и тя забълбука.

— Като че ли за първи път пия и вино — каза той, — как отива, проклетото, направо в сърцето и го развеселява! Аферим на господа, че е направил лозята и гроздето; аферим и на човека, че му сече пипето, та е взел да мачка гроздето и да вади вино… Да пием още по една!

Опря отново бъклицата до устата си и затвори очи.

— Наздраве, Янакос! — чу се в този миг един ясен глас.

Отвори Янакос очи, видя пред себе си Катерина с голяма бохча на гръб; а зад нея — овцата с червената панделка на врата.

— Мари, Катерина — извика той, — какво дириш тук? Къде я мъкнеш и овцата? Отиваш да я продадеш ли?

— Да — отвърна вдовицата и се засмя.

— Ела, седни да хапнеш и ти парче хляб; и да му пийнеш и една! Тъкмо сега поп Фотис търсеше да купи една овца, да пият мляко децата… Бог те е осенил!

Вдовицата приседна на земята; избърса с черната си забрадка потта от пламналото си лице и от шията; очите й блестяха радостно.

— Жега — каза тя, — дойде вече лятото, Янакос.

— Яж — каза отново Янакос, отряза й филия хляб и й подаде маслините. — Искаш ли и лук? — попита я тон.

— Не — отвърна вдовицата, — не ям лук.

И взе в шепата си хляба и маслините.

— За да не ти мирише устата, шмекерийо! — възкликна Янакос и се засмя.

— Да — изрече вдовицата с внезапна тъга в гласа. — Ние, видиш ли, съседе, трябва винаги да миришем на хубав сапун и ливанто…

Остави хляба и маслините.

— Не съм гладна — каза тя прощавай…

Янакос преглътна на сухо, засрамен.

— Прощавай, Катерина — промълви той, — аз съм магаре.

Вдовицата откъсна една тревичка и я захапа; не отвърна нищо.

Замълчаха; и на Янакос вече не му се ядеше, върза отново торбата си.

— Какво имаш в бохчата, Катерина? — попита я той, за да прекъсне тежкото мълчание.

— Малко дрешки за децата.

— Ще ги подариш ли?

— Да.

— Ами овцата?

— И нея. Заради млякото.

Янакос сведе глава; след малко вдовицата, сякаш искаше да се оправдае, каза:

— Видиш ли, съседе, нямам деца и ми се струва, че всички деца на този свят са мои.

Янакос почувствува, че гърлото му се сви.

— Катерина — каза той с пресечен глас, — иде ми да се наведа и да ти целуна краката.

— Старият Патриархеас, мискининът му неден — каза вдовицата, — ме повика онзи ден и ми каза, че по волята на старейшините аз трябва да бъда Магдалена догодина. Хвана ме срам. Чувала съм какво значи Магдалена; та нали съм — дотам стигнах! — селската ни Магдалена… И все пак, когато ми го каза, хвана ме срам. Ала сега, Янакос, не ме е срам; ако срещнех Христос и ако имах цяло шише с ливанто, щях да го строша и да му измия краката; а сетне щях да му ги избърша с косите си… Така мисля; и щях да стоя до света Богородица и нямаше да се срамувам; нито пък тя щеше да се срамува, че стоя до нея… Разбра ли нещо от това, което ти казвам, Янакос?

— Разбрах, разбрах, Катерина… — отвърна Янакос с овлажнели очи. — От тая сутрин, Катерина, започнах да разбирам…

И след малко добави:

— Аз съм по-грешен от теб, Катерина, затова разбирам. Отначало бях крадец на дребно, лъжец на дребно, амбулантен търговец… Тази сутрин станах престъпник… Ала сега…

Замълча; почувствува сърцето си така, сякаш му бяха израснали криле. Грабна бъклицата.

— За твое здраве, Катерина! — извика той. — Огорчих те, прости ми… Магаре съм, магарии върша.

Пи, избърса хубаво-хубаво гърлото на бъклицата.

— Пийни си и ти, Катерина; да знам, че си ми простила.

— За твое здраве, Янакос! — каза вдовицата и изпъна нагоре пухкавата си шия. — Тръгвам — каза тя, избърса устните си и стана. — Гледай овцата как върви насам-натам и блее жално; не я издоих, горката; да отида да я издоят.

— Няма ли да ти липсва, Катерина? Знам колко я обичаш.

— Ако ти дадеше магаренцето си, щеше ли да ти липсва?

Янакос се изплаши.

— Не ми говори такова нещо, съседке; сърцето ми се къса.