Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Сън тежък, мръсен като кална вода и през цялата нощ Манольос се мъчеше да я премине и да се отърве. Беше се заплел сред хлъзгави треви и водни змии, и викаше — а на разсъмване една река от руси коси го заля, разбушувана, и го повлече. „Помощ!“ извика той отново, но не можа да се събуди и сега лежеше по гръб върху реката и пъшкаше.

Два-три пъти се беше събудило овчарчето от отчаяните викове на Манольос.

— Сънува, горкият, че още го гонят… — измърморваше то и се засмиваше.

И веднага се обръщаше на другата страна и отново заспиваше.

На зазоряване, когато най-сетне отвори очи и видя през прозорчето светлеещото небе, Манольос се прекръсти:

— Слава богу! — прошепна той. — Мина нощта, отървах се!

Ставите му бяха сковани, очите му го смъдяха, зъзнеше. Огънят беше угаснал. Прииска му се да пие топло мляко, но Никольос беше вече изкарал овцете на паша. Не му се ставаше. Огледа се, сякаш виждаше за първи път работните си принадлежности: казаните, ведрата за доене, биялките; на стената, окачени дървените лъжици, които беше издълбал и нашарил самият той много изкусно. Още от малко дете, щом видеше парче дърво, изваждаше си чекията и издълбаваше върху него кипарисчета и птички; по-късно започна да дълбае жени; а сетне — мъже на кон; а когато отиде в манастира — светии…

— Ти, чедо мое — му беше казал веднъж един калугер, който беше минал край кошарата му — не трябваше да станеш овчар; трябваше да станеш калугер, да ти даваме парче дърво, а ти да ни даваш икона…

Слънцето влезе през прозорчето, примъкна се Манольос и седна в слънчевата ивица, постопли се. И изведнъж, както се грееше, си спомни нощешните си сънища, реката от руси коси и потръпна.

— Христе боже — прошепна той, — не ме оставяй да изпадна в изкушение.

Поуспокои се, стана, накладе огън, взе от едно ведро мляко, стопли го, пи. Почувствува се закрепнал, излезе навън, седна на пезула пред кошарата. Слънцето се беше изкачило цяла копраля по небето, пробудил се бе светът, планината се смееше. Някъде отвъд се чуваше как Никольос подвиква на овцете и свири.

— Добре съм сега — промълви той, — изкушението идва през нощта, изгря слънцето, слава богу!

Плъзна поглед наоколо, видя до прага едно кръгло чуканче от бъз. Сърцето му подскочи радостно. Наведе се, взе го на коленете си, погали го. Дебело, кръгло като глава; жилите на дървото се разклоняваха ясно, на вълни, като вени.

Пръстите на Манольос потръпнаха; скочи, влезе вътре, взе триончето, острото длето и пилата. Прекръсти се, наведе се, целуна дървото и започна да работи.

Слънцето вече наближаваше средата на небето, а Манольос беше все тъй наведен, притиснал с целите си гърди дървото; беше забравил умората си, и въздухът, от земята до небето, се беше изчистил, всички изкушения се бяха разпръснали. Леньо сега беше далеч-далеч, отвъд слънцето; а другата, вдовицата, се беше покатерила вътре в кошарата в най-тъмния ъгъл, и се беше превърнала в паяк.

Надвесен над дървото, което дълбаеше, Манольос беше впил поглед навътре в себе си; цялата му душа се беше превърнала в око и гледаше сред сърцето му един спокоен образ, изпълнен с благост, мълчание и печал. И Манольос се мъчеше да предаде, досущ такива каквито ги виждаше вътре, в себе си, хлътналите бузи, печалните очи, високото чело с едрите капки кръв. И раната между веждите, която я нямаше по иконите и която само той, Манольос, виждаше.

Пот се стичаше по челото на Манольос, пръстите му се бяха разранили от длетото и бяха окървавили дървото. Но Манольос не спираше; бързаше, преди да се разсее светият образ вътре в него, да го изпише и закрепи върху дървото.

И докато той си дълбаеше, две жени се появиха по пътечката, едната млада, а зад нея — една забрадена старица. Видяха Манольос, младата се извърна, постави пръст на устните си и започнаха да пристъпват бавно, сякаш искаха да видят какво прави така наведен Манольос. Но по едно време старата се спъна, един камък се отърколи; ала Манольос беше съсредоточил цялата си душа върху парчето дърво, не чу нищо.

Младата не издържа повече, ускори крачка, побутна Манольос по рамото.

— Ей, Манольос! — извика тя.

Манольос се стресна, светият образ вътре в него изчезна; изплаши се и се облегна на стената с отметната назад глава.

— Какво ти стана, Манольос? Какво ме гледаш така, сякаш съм привидение? Аз съм, бре, Леньо, годеницата ти, а пък тази е леля ти кира Мандаленя; дойде да ти бае против уроките.

— Някакъв зъл дух, дето мое, те е объркал — каза старицата, като се приближи запъхтяна.