Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

„Може — помисли си той — бог и тази нощ да дойде в съня ми и да ме просветли.“

Затвори очи и скоро заспа.

Огънят угасна, нощта премина, петлите бяха пропели, когато Манольос, зъзнейки от утринния хлад, отвори очи. Не си спомняше да е сънувал нещо; но сърцето му беше успокоено; прекръсти се, помръдна устни, заболя го, сякаш се беше разтворила някаква зараснала рана, но все пак днес можа да изрече ясно:

— Слава богу!

Стана, седна навън, на любимия си пезул.

Слънцето се подаваше от края на небето, огненочервено, съвсем кръгло, доволно. С радост гледаше отново богатите си владения, всичко си беше така, както го беше оставило вчера привечер — тучното поле, зелената планина Панагия, скалистата Саракина, блестящото му кръгло огледало Войдомата, и любимото му село Ликовриси, с мравките, които шават по тесните му сокаци и дето им викат хора. Хвърли кос поглед, освети лицето на Манольос, стопли го и то отново започна да тече.

— Слава богу… — прошепна пак Манольос, като избърса с кърпата напуканото си лице.

И така, горе на планината си, Манольос се бореше ту с дървото, за да му придаде образ, ту с бога или с дявола, и ту с Леньо, или с вдовицата… А в това време на Саракина поп Фотис поставяше ред; разпредели на всеки каква работа трябва да върши — кои ще копаят и ще засаждат оскъдната земя между камъните; кои ще градят, кои ще ходят на лов, за да донесат някой заек, някоя яребица, да яде народът; а с трите лири на Янакос закупи три овце, имаха и овцата на вдовицата, пиеха сега мляко децата. А самият той възнамеряваше да вземе старата чудотворна икона на свети Георги и да обиколи селата и манастирите, за да поиска помощ. „Гърци сме — казваше, — християни, безсмъртно племе, няма да се затрием!“

А долу, в Ликовриси, капитан Фортунас още ръмжеше в постелята си, счупената му глава бавно зарастваше; на агата му беше мъчно за него и току му пращаше по сеизина нови мазила и мехлеми и му заръчваше бързо да оздравее, че да дойде да се напият. Ала и старият Патриархеас не беше добре; кашляше, задъхваше се, задушаваше се; след това присядаше на леглото, ядеше до пръсване, повръщаше, пак ядеше… И непрекъснато пращаше да повикат Катерина, да дойде, казва, да го разтрие; но вдовицата се подиграваше с него и му обаждаше, че е болна и че и тя има нужда от разтривка.

Поп Григорис пък имаше големи грижи с единствената си дъщеря Марьори; виждаше как с всеки изминал ден се топи като свещ и бързаше да я чифтоса с Михелис, та да свари да му роди внуче. Това беше вече най-голямото му желание в живота — да не угасне родът му, да има щастието да види внук — само така чувствуваше поп Григорис, че ще победи смъртта.

А и Панайотарос Гипсоядеца го беше налегнал също голям съклет; вече три нощи вдовицата не му отваряше вратата си, не го искаше вече, акълът й беше другаде и току отиваше на черква, правеше се на света Магдалена и палеше свещи… Пие Панайотарос, за да я забрави, връща се всяка вечер кьоркютук пиян в къщи, бие жена си и двете си дъщери, а сетне се просва, разперил ръце и крака, на двора и захърква. А на улицата, когато го видят пиян, селските деца тръгват подире му и го дразнят: „Юда!… Юда!…“ А той се втурва към тях, иска да ги подгони, но залита, спъва се и се пльосва на калдъръма.

А старият Ладас всяка сутрин говори на жена си, която седи срещу него и плете чорап и нито му отговаря, нито го слуша…

— Закъснява, Пинелопи, закъснява онзи серсемин Янакос… И още не сме подписали разписката за трите лири. И още не е дошъл да ми донесе поне една шепа обеци… Какво ще кажеш и ти, Пинелопи, може ли една жена, колкото и да е бедна, да няма нещо златно? Не, не, не може да бъде! И господ не иска такова нещо… Ще видиш, ще дойде Янакос със златните неща, не се притеснявай, Пинелопи…

Ушите на стария Ладас бучат, все току му се струва, че на вратата се чука, че чува някакво магаре да реве. Изтичва бос, отваря вратата, поглежда нагоре-надолу по улицата — никакъв го няма Янакос!

А той завършваше вече обиколката си по селата, продаваше гребени, кълбета, огледалца, житиета на светци, басми, и вземаше жито, вълна, пилета, яйца, въртеше търговия, но сега акълът му беше другаде. И затова теглеше точно и мереше честно с аршина… „Кога един човек си е спасил душата?“ — попитали веднъж един мюсюлмански светия. — „Когато — отвърнал светията, — купува и продава, ама акълът му е в доброто…“ Акълът на Янакос беше в доброто.

От време на време си мислеше за стария Ладас — как щеше да крещи и да хленчи; или за онази вещица сестра си, дето измъчваше горкия Костандис; или за Манольос, който навярно се беше вече качил на планината и щеше да се мъчи да спогоди и двамата — и Христос, и Леньо. И вълкът сит, и агнето цяло… Но всички тези неща минаваха и отминаваха; умът на Янакос беше все при поп Фотис, на сухата негостоприемна планина, при душите, които се бяха вкопчили о камъните и смъртта не можеше вече да ги изтръгне.