Прекръсти се:
„Ако е от сатаната — каза си той, — прогони го, Христе боже; ако пък е от бога, добре дошло. Знам, той не ми мисли злото; навярно бедата ми има някакъв скрит смисъл; ще потърпя, докато бог простре десницата си над лицето ми!“
Щом размисли и отсъди така за нещастието си, той се успокои. Накладе огън, постави казана, изля в него издоеното снощи мляко. Почувствува глад. Напълни една паница, но не можеше да отвори уста; взе една сламка, потопи я в млякото и започна да смуче и да гълта лакомо.
След това излезе навън и седна на пезула.
Слънцето беше разбудило птичките, изпълнило беше главичките им с песни, плъзна се от върха на планината спокойно, плавно, по склоновете и полето, отвори селските врати и влезе. Завари вдовицата да лежи още в постелята си; немигнала, бледа, завря се в косите й; завари Марьори на двора да полива саксиите си и увисна като мъж на нецелуваната й още шия, навести всички жени в селото и ги погали като стопанин.
Седна до Манольос на пезула, а той протегна и двете си ръце, за да го поздрави.
„Каква е тази радост, която изпитвам — помисли си той, — какво е това облекчение, не разбирам…“
Избърса с кърпата напуканото си лице, което се разтапяше на слънцето.
„Не разбирам, не разбирам“ — повтаряше си той и току простираше кърпата си на слънце, за да изсъхне.
Когато беше в манастира, неговият наставник, отец Манасис, веднъж му разказа за един отшелник, чиято кожа се била напукала и отвътре излизали червеи. И когато някой червей падал на земята, той се навеждал, вземал го внимателно и го слагал пак на раната. „Яж — казвал му, — яж, братко мой, плътта ми, та да се види душата ми…“ От много години Манольос не се беше сещал за това червейче, но сега каква утеха само беше това за него, какъв урок на издръжливост и надежда!
Стана, влезе вътре, взе издълбаното парче бъз, увито в пешкира, грабна пилата и длетото, излезе отново навън и седна на слънце. Изведнъж беше почувствувал как светият образ пак се спусна в него и се всели в сърцето му. Виждаше го ясно, с всичките му характерни черти, впи поглед в него, и започна, силно приведен, да го дълбае и да го предава върху дървото.
Часовете минаваха бързо, слънцето се изкачи по едно време на връх небето и започна полека-лека да слиза… Отхвръкваха треските долу, олекваше дървото и из него се появяваше спокоен, печален, изпълнен е търпение и благост образът на Христа. Дълго време се труди Манольос да изобрази устата на Христос, която непрекъснато се движеше, преливаше и променяше вътре в него и не можеше да я улови — ту се усмихваше, ту бръчките се спускаха и устата плачеше, ту пък устните се свиваха решително, сякаш искаха да понасят болката, без да извикат…
Чак вечерта, когато Никольос се върна със стадото, завари Манольос да седи все още на пезула и да държи на коленете си, изрязано от парчето бъз, цялото лице на Христос.
Оставаше му само да издълбае дървото отвътре, да го изчегърта, за да може да влиза и да става на главата на Манольос. Този лик щеше да носи той, когато дойдеха Христовите Страсти…
Никольос се спря, хвърли бърз поглед на чорбаджията си и веднага извърна очи. Не можеше да го гледа; сега върху цялото му лице и по брадата му, течността, която капеше, се беше съсирила и беше образувала жълтеникава кора. Седеше като някакъв зъл дух на пезула и държеше на коленете си лицето на Христос.
— Не ми помагай, ще ги издоя сам — каза той, защото не го искаше до себе си.
Манольос извърна глава към стената и затвори очи. Чувствуваше се капнал от умора и облекчен. Стискаше с две ръце издълбаното дърво и беше доволен, че можа да предаде вярно образа, който се беше появил в сърцето му; нямаше да се полюлява вече, трептящ, готов да се разсее във въздуха, нямаше да му се изплъзва вече, беше го закрепил върху дървото, беше закрепил душата си в дървото, олекнало му беше. Беше успял да докара устата на Христос, развълнувана, силно изразителна, такава, каквато я виждаше. Манольос бавно поклащаше издълбаното дърво и се любуваше на устата на Христос: ако човек го гледаше точно отпред — тя се усмихваше; ако извърнеше малко надясно очи — плачеше; малко наляво — свиваше се героично и гордо… Със затворени очи сега Манольос галеше с върха на пръстите си бавно, нежно, лицето на Христа, както Мария навярно е галила божествения младенец.
Взе отново пешкира, уви издълбаното дърво плътно, грижливо, както се увива пеленаче, и го взе в прегръдките си.
В това време Никольос беше вече свършил с доенето, влезе вътре, без да се извърне да погледне Манольос и започна да приготвя вечерята. „Горкият — мислеше си той със скрита радост, — с такава мутра ли ще стане жених? Ами че Леньо, ако го види, ще изпищи и ще избяга през глава!“
Читать дальше