Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Бог да ти е на помощ! — отвърна Леньо закачливо. — Право в черквата да отидеш, чорбаджи, да не се отбиеш никъде…

— Ти няма да се отбиеш никъде; ще отидеш право при Манольос, струва ми се… — каза Михелис, който беше зърнал пратеника, тъкмо когато той си тръгваше. — Не се оплаквай.

— Не се оплаквам, кой ти каза, че се оплаквам! — отвърна женската раздразнено. — Хора сме и ние, божем, ратаите, не можем да се оплачем, не ни е забравил господ. Ако и Манольос облечеше твоите дрехи, чорбаджи, и той щеше да стане чорбаджийче.

— Права си, Леньо — каза Михелис, като прекрачи прага. — Права си; само дрехите ни делят.

Тъкмо в този миг камбаната удари за литургия.

— Отивам, Леньо — каза той. — И добри вести да ни донесеш от планината.

— А пък твоя милост — от попската щерка! — извика му Леньо, която не цепеше басма никому.

Църквата миришеше на восък и тамян; блестяха на иконостаса големите икони, стените, от плочите на пода до купола, бяха изписани със светии и пъстроцветни ангелски криле. Човек влизаше в тази древна византийска църква и му се струваше, че потъва в някакъв рай, изпълнен е ярки птици и високи, колкото човешки ръст, цветя; а ангелите като огромни пчели събираха от цвете на цвете меда. А горе, на купола, суров, заплашителен, беше надвиснал, връз човешките глави, бог-вседържител.

А пък хората, долу, на настлания с плочи под, бръмчаха и те като пчели, тичаха от икона на икона и се покланяха, а сетне заставаха неподвижно и се заслушваха в пеенето; отпред — мъжете, отзад — жените. На пангара с дискосите и свещите — първенците. Но днес никой не знаеше дали щеше да дойде старият Патриархеас; а пък ако питаш за капитан Фортунас — той се мяташе в постелята си и ръмжеше. Само даскалът беше там, с очилцата си и с бялата си колосана яка; а до него старият Ладас — черна жлъч капеше от устата му. Снощи се беше видял с Янакос, който му беше донесъл лоши хабери — онези, дрипльовците, дето вече три месеца се блъскат по пътищата, били продали, казва, пръстените си, останали им били само пръстите; какво да ги прави пръстите им старият Ладас? Какво да ги прави ушите без обеци? Проклинаше съдбата си. „Без късмет съм — мърмореше си той, застанал зад пангара. — Трябваше съсипаното село да бъде близо до Ликовриси, за да сваря… А сега какво разбрах от това, че са ги съсипали? Да му се не види макар!“

Влизаха християните, хвърляха пари върху дискоса, вземаха свещ, прекръстваха се и тръгваха по иконите. Ала акълът на стария Ладас сега беше далеч оттук… „Добре, че подписа, серсеминът му със серсемин, разписката за трите лири; аз да бях…“

Но не свари да довърши мисълта си; някаква тежка маса дойде и седна до него, седалката изпращя. Извърна се раздразнено и видя стария Патриархеас с побледнели провиснали бузи, с помътен поглед и с пожълтели и сухи устни. „Няма ли пукница за тази чорбаджийска свиня…“ — помисли си той; извърна се и поздрави.

— Честито оздравяване, чорбаджи — каза с половин уста той и отново потъна в грижите си.

Михелис се появи и църквата светна; беше закъснял, понеже беше минал край Марьори, която го чакаше; искала, казва, да поговори с него. Само старата й дойка беше в къщи, глуха и предана.

— Забави се… — каза Марьори, която беше застанала зад вратата и го чакаше.

Тя също се беше пременила, беше облякла най-хубавите си дрехи и носеше гердан от златни костадинки на шията си, наследство от майка й; беше боядисала леко бледите си страни с червилото, което й беше донесъл скришом снощи Янакос. Но очите й бяха уморени, сякаш беше плакала; тъмносини кръгове ги опасваха. Държеше кърпичката си и от време на време я допираше до устните си.

— Защо ме повика? — попита Михелис угрижено. — Защо си разтревожена, Марьори?

— Баща ми бърза — отвърна Марьори и сведе очи. — Бърза, иска да се венчаем.

— Нали казахме на Коледа, Марьори? Не сме направили година на майка ми още, не бива…

— Бърза… — повтори девойката с отпаднал глас. — Всеки ден мърмори, стана през нощта, крачи напред-назад, не може да спи.

— Ама защо? Какво му има, че толкова бърза?

— Не знам, Михелис, не знам… — прошепна Марьори с треперящ глас.

Тя знаеше добре защо бърза старият, но не можеше да го разкрие. Чувствуваше в себе си, в разядените си недра, че старият имаше право, трябваше да побързат.

— Баща ми не обичаше майка ми — каза Михелис, — беше по-голяма от него, беше остаряла, опяваше му… Беше му дотегнала и никак не я жали, когато умря; но сега го е срам да потъпче обичаите, няма още година; а пък е и най-личният чорбаджия в селото, трябва да дава пример… Разбра ли, Марьори?