Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Махай се… махай се! — изпищя тя. — Махай се!

— Погледни ме още веднъж, Леньо — каза тихо Манольос, — погледни ме, да се погнусиш, да се отървеш…

— Не, не! — пищеше нещастницата. — Махай се!

Върна се обратно Манольос, седна отново на камъка. Известно време и двамата мълчаха; най-сетне Леньо заговори:

— Какво ти е? — извика му тя. — Боже господи, кажи, какво ти е?

— Проказа… — отвърна спокойно Манольос.

Леньо потръпна; извърна лице към селото.

— Ще си отида — каза тя. — За това ли ме повика?

— За това — отвърна пак със спокоен глас Манольос. — Можеш ли вече да ме вземеш? Не можеш. Можеш ли да правиш с мен прокажени деца? Не можеш. Иди си.

Замълчаха отново и двамата; и тогава се чу силният, безутешен плач на девойката.

— Остани със здраве, Леньо — каза Манольос и се обърна да се върне в кошарата.

Леньо не отвърна; избърса с жълтата забрадка очите си; погледна наоколо — не знаеше какво ще стане сега с нея и накъде да върви. Манольос беше изчезнал, светът се въртеше около нея пуст.

Слънцето беше вече сред небето, чуваха се само звънците на овцете, които се завръщаха, за да пладнуват под големия кичест дъб. Един кавал засвири за миг, извика в пустошта, но веднага млъкна и той, жално.

„Проказа… проказа…“ — повтаряше в себе си Леньо и трепереше. Зъзнеше сред пладнешката жега.

Колко време беше останала така, просната върху камъните, не помнеше… Сториха й се хиляди години, но навярно бяха само няколко мига, защото, когато се надигна да си ходи, слънцето беше все тъй сред небето, неподвижно.

Кавалът се чу отново, жален, весел, настойчив като някаква душа, която въздишаше и играеше и викаше сред пустошта, и беше съвсем сама и не можеше да понася самотата…

Без да мисли, неволно, Леньо тръгна към кавала, който зовеше. Сякаш чуваше името си, някой я викаше, и тя отиваше премаляла. Тя също беше останала самотна сред тези камънаци, под слънцето… Самотна, и също не можеше да понася самотата. И вървеше. Гласът на кавала ставаше все по-силен, по-настойчив, по-умолителен, и я теглеше… Леньо не можеше вече да се съпротивлява и вървеше.

И изведнъж, под един як, кичест дъб, в един планински дол, видя пладнуващите овце, изпънали шии върху земята, за да се поразхладят; само две от тях бяха прави, сякаш се гонеха, сякаш се бореха. А пред тях, изправено, полуголо, овчарчето подскачаше и играеше заедно с тях, беше налапало върха на дълъг кавал и свиреше… От време на време сваляше кавала от устата си и надаваше диви викове, пляскаше с ръце, блееше възбудено и отново надуваше още по-силно кавала…

Захласната, Леньо пристъпваше бавно, овчарчето беше с гръб към нея, не я виждаше. Сега Леньо можа ясно да различи; един рунтав виторог коч гонеше една бяла овца, скачаше върху нея, но тя се изплъзваше, тичаше след нея кочът, протягаше разярено предните си крака, сграбчваше я отново, качваше се върху нея и блееше нежно-нежно, сякаш я молеше… А овчарчето следеше гонитбата, играеше и подскачаше и умоляваше заедно с коча, надаваше викове и го насърчаваше.

— Хайде бре, Дасос!… Отгоре й бре, Дасос! — викаше то и отново надуваше кавала.

Леньо сега беше застанала зад овчарчето и дишаше пресекливо; беше изплезила и тя като овцата език, задъхана. Гърдите я боляха.

Овцата сега сякаш се беше уморила, сякаш и тя не можеше да издържи повече, и спря. Дасос скочи върху нея, покри я цялата, изплези език и започна да я лиже по врата и да го хапе; руното му беше цялото мокро от пот и въздухът натежа от миризмата на мъжкаря.

Никольос захвърли кавала, махна от себе си и останалите дрехи и започна, съвсем гол, потънал в пот, да танцува и да се клати като коча.

Вените на шията на Леньо се издуха, очите й помътняха; в един миг, сред танца си, Никольос се извърна и я видя; нахвърли се върху нея, повали я на земята, до коча и овцата.

И Леньо не оказа никаква съпротива.

— Не е добре, ага, клетият капитан Фортунас. Костите на главата му не щат да зараснат; какво ли не ги правихме! Що маджуни, що мехлеми; дойде и поп Григорис и му чете, дойде и една циганка и му гледа на карти, запалихме и една голяма свещ на свети Пантелеймон лечителя, дадохме му да изяде и яйцата на един котарак, нали казват, че котките са със седем души — ала напразно, всичко напразно! Нито господ, нито дяволът искат да оздравее покойният капитан.

Изплъзна й се из устата тежката дума, кира Мандаленя прехапа език.

— Да не чуе дяволът — измърмори тя и езичето й отново забръщолеви. — Повика днеска Михелис, сина на чорбаджи Патриархеас, да дойде, вика, да му издиктува завещанието си; а сега пък отивам, ага, да повикам поп Григорис да го причести. Вдигна котва нашият капитан, готви се да отплува. Ей сегичка на ме повика и ми каза: „Върви, лельо Мандаленя, моля ти се, при агата и му речи: «Много здраве от капитан Фортунас, кьосето; вдига платна, казва, тръгва, добра среща!»“ Та затова дойдох, ага; аз съм кира Мандаленя.