Агата, махмурлия, с подпухнали очи, е провиснали бузи, бос, рошав, немит, седеше на софата и пиеше кафе, за да се разсъни. Слушаше старата Мандаленя така, както слушаме дъжда. Когато тя най-сетне свърши, агата отвори лениво уста:
— Ами акълът му? — попита той и се прозя.
— Добре работи, ага, като часовник.
Агата замълча отново; мързеше го, пак се прозя.
— Страх ли го е? — попита отново той, с разтегната от прозявката уста.
— Никак, негова милост, ама никак, ага. Говориш му за господа, смее се, говориш му за дявола, пак се смее. Боже, прости ме, не му мигва окото нито от единия, нито от другия.
— Пие ли?
— Пие, ама малко…
— Добре; щом се разсъня, да му кажеш, ще дойда да се простя с него. Ще взема и сеизина си, да му кажеш, да надува тръбата; ще взема и Юсуфчо, да му кажеш, да му изпее маането, дето го обича; знае той. Сега съм на кафето, ще се захвана с чибука и ракията, сетне ще дойде и Юсуфчо да ми разтрие краката, ще се разсъня и ще дойда… И слушай какво: да не вземе да избърза, да му кажеш, и умре, преди да дойда! Да ме чака. Върви!
Жълт, отслабнал, само една сбръчкана кожа и кости, със здраво пристегната с широк червен пояс глава, втвърден от попитата кръв, капитанът беше опрял гръб на стената, спокоен, без страх, без разкаяние. Малките му очички блестяха, подвижни, живи като на онази маймуна, която беше видял веднъж в Одеса.
До него, на една масичка, бяха поставени ракията и чибукът му и една гипсова статуетка, която беше купил преди много години в едно далечно пристанище и представляваше английската кралица Виктория. „Жена чорбаджийка“ — беше си казал тогава той, — охранена, с големи гърди, харесва ми… И я взе. И оттогава не се разделяше с нея. „Това е жена ми — казваше и прихваше да се смее, — нищо че има повече мустаци от мен.“
Върти очи, оглежда бедната си къщурка — изцапаните стени, потъналите в паяжини греди, празните полици, дългия сандък, пълен е парцали, стари ботуши, фанели и железарии, стомната с вода на поставката, дамаджаната с ракия в ъгъла. Задържа погледа си доста време върху всяко нещо, прощава се. Върху една стара снимка, отсреща на стената, очите му се спират и се унасят. Това беше една голяма стара снимка на покойния му кораб — е издути платна, с гръцкото знаме на кърмата, с една сирена с разголени гърди на носа. А той, трийсетгодишният капитан, стоеше на кормилото.
Изкачи се на мостика мисълта му, отплува корабът от оплютата от мухите снимка, ширна се откритото море. Ала като че ли беше паднала голяма мъгла и капитан Фортунас различаваше, много смътно, острови и брегове, и турци с червени фесове, и жени е разголени гърди като горгони на кея, и пристанищни кръчми, потънали в дим от цигари и пържени дробчета и хамсия…
Всичко се бе замъглило, и радостите, които беше преживял, и грижите, и раните, които беше получил, когато отиде и той с кораба си доброволец във войната през 1897 и пренасяше бойни припаси и храни в Гърция… А пък веднъж го беше хванала севдата и се беше побъркал по една туркиня, не помнеше къде, не помнеше и коя… В Цариград ли, в Смирна ли, в Айвали ли, в Александрия ли? Гюлсуми ли я викаха, Фатуме ли, Емине ли? Не помнеше. Тежка мъгла беше паднала, всичко на горния свят се беше стопило, превърнало се беше в пара… От целия му живот само една случка беше останала ясна, светла, сред този гъст думай, и изпъкваше, цялата обляна в слънце; веднъж в Батуми, април месец, на Гергьовден, беше отишъл с трима свои приятели в една градина, пълна с арабски тръстики с едри червени цветове, и бяха насядали върху хладния чакъл, и бяха почнали да ядат и да пият, и да пеят тихо, и бяха омотали около главите си бели реснати кърпи, и слънцето грееше силно, и морето миришеше, и нямаше никаква жена при тях. Само приятели, все левенти, едни руси, други чернокоси; един от тях се казваше Георги и празнуваше. И както си седяха и ядяха и пиеха, и пееха тихо, започна да ръми тих, топъл, приятен дъждец, и дебелите листа зашумоляха, а белият чакъл на градината се изпъстри. И земята започна да мирише като морето, и дойдоха трима арменци с бузук, зурла и дайре, седнаха кръстато под цъфналите тръстики и подхванаха маанетата…
Каква радост беше тогава, каква сладост, животът пърхаше в шепата на човека като топла, влюбена и млада птичка… Напрегна паметта си, нищо друго не си спомняше ясно капитан Фортунас. Нищо друго. Целият му живот се бе превърнал в дим и се бе разсеял, и само този гуляй и този дъждец в Батуми бяха останали съвсем живи, единствени в ума му.
Читать дальше