Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Разделиха се. По пътя агата се обърна към сеизина:

— Надуй тръбата пак мъжката, да я чува капитанът и да добива смелост… Да чуят и селяните, да се съберат, да го погребат. Рухва един от стълбовете на селото.

Небето се беше покрило с редки летни облаци; паднаха няколко капки.

— По-бързо крачете бре, момчета! — каза агата. — Облякъл съм новите си дрехи.

И тримата се затичаха.

Михелис мина забързан, носеше хартия и мастило.

— Как е нашият капитан, ага?

— Добре е, не го е страх, челеби; по-добре е и от живите; върви бързо!

Старата Мандаленя отвори широко вратата, зачака попа със Светите Тайнства; но вместо попа, появи се запъхтян Михелис.

— Не бързай, чедо мое — каза му старицата. — Държи се още, седем души има покойният… Заповядай вътре.

Михелис влезе, затвори вратата.

Капитанът беше отпуснал клепачи, изнемощял. Кръвта отново потече по бузите му и по чаршафите. Старицата се приближи да го избърше; наведе се към ухото му:

— Капитане, дойде Михелис с мастило; дръж се!

Напъна се капитанът, вдигна пребитата си глава от дълбините, отвори очи.

— Добре дошло, чорбаджийче! — каза той.

Затвори отново очи, унесе се в сън. Михелис седна върху сандъка, постави до себе си листата, зачака.

— Добър човек беше, горкият — каза тихо старицата и избърса очите и влажния си нос, — добър човек беше, макар че се правеше на див. И покойният ми мъж…

И започна да разказва с тих глас теглата си, та да й олекне. Михелис си сви цигара, запуши. Имаше си и той свои грижи, но не ги разкриваше на никого… Слушаше старицата, но умът му беше далеч.

Едно куче залая наблизо; старицата скочи ядосана:

— Проклето да е! Сигурно е видяло смъртта да идва и затуй лае!

Отвори вратата, наведе се, взе един камък, запрати го по кучето и се прибра.

Капитанът отвори очи.

— Михелис — произнесе той, — къде си? Приближи се; не мога вече да говоря силно; разгъни хартията, пиши.

— Не се уморявай, капитане — каза Михелис, — не е бърза работа.

— Пиши, ти казвам, и зарежи утешенията. Седем души имах, шестте си отидоха; останала ми е само една и е вече на зъбите ми, готви се да си отиде и тя. Карай по-бързо, пиши, докато още съм жив.

Приближи се Михелис до възглавието на капитана; разгъна хартията, потопи перото в мастилото.

— Слушам, капитане — каза той.

— Най-напред пиши, че съм с целия си и че съм православен християнин. Баща ми го казваха Теодорис Кападаис. Деца, кучета нямам, не съм се женил, слава богу. Имах пари, изядох ги; имах ниви, продадох ги и ги изядох. Не ги изядох, изпих ги, все същото е. Имах и един кораб, ей го там фотографиран, разби се близо до Трапезунд, отиде на дъното. Цялото ми имане, което ми е останало всичко на всичко, ето го!

И показа порутините наоколо.

— Ще го раздам на селяните, да ме помнят. Застани мари, Мандаленя, до мен, да ми ги казваш едно по едно, да си ги припомням; а каквото забравя, твое е. Пиши, значи, Михелис; готов ли си?

— Готов съм капитане.

— Дамаджаната с ракията, тук, в ъгъла, я оставям на агата, да я изпие за мое здраве; един златен зъб, дето имам, да го извадят и да го дадат на Катерина, вдовицата, да си направи обици; чибука си с кехлибарения мундщук го подарявам на кафенето на Костандис, като идва някой другоселец, да пуши с него, та да му минава съклета, че е на чуждо място. Десетина оки ечемик, дето имам, го подарявам на магаренцето на Янакос, да го изяде вечерта, когато ще влезе в Ерусалим и ще го язди Христос… Малкото пари, дето са ми останали в кесията, да ги вземе поп Григорис, иначе няма да ме погребе тази козя брада и ще се вмириша. В сандъка, на който седеше преди малко, има разни парцали, мушами, стари шапки и фанели, и капитански ботуши, и един апашки фенер, и един компас и разни железарии; да ги дадете на нещастниците, дето живеят в пещерите на Саракина; да им дадете и грънците, и спиртника ми, и паниците ми и дрехите, които нося. И кафето, и захарта, и лука, и шишето с олио, и сиренето, и една делвичка с маслини… всичко, всичко, жал ми е за тях, горките. Написа ли го, Михелис?

— Чакай малко, за да ги запиша; не бързай, капитане.

— Бързам, бързам, за да сваря. Пиши бързо. Имам и една книга, „Хиляда и една нощ“; четях я криво-ляво всяка неделя, когато другите отиваха на черква, та да ми минава времето. Нея да я вземе Костандис кафеджията, и всяка неделя, след евангелието, когато селяните дойдат в кафенето, някой да я чете високо, та да ви се отворят очите, нещастници. Не казвам, голямо нещо е евангелието, но и „Хиляда и една нощ“ не пада по-долу. Написа ли го, Михелис?