Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Написах го, капитане; казвай, но не се уморявай.

— Погледни мари, Мандаленя; пообиколи из къщата; да не съм забравил някоя скъпоценност? Чехлите ти, капитане.

— Пфу! Пробити са, за боклука! Е, тях пък ще ги завещая на стария Ладас, горкия. Всеки път, когато ходех у тях, все бос го заварвах. Нека ги вземе този чифутин, да не се простуди и пукне, та светът да осиротее. Огледай пак Мандаленя.

— Фотографията!

— А, нея ще я взема със себе си; да ми я сложите отгоре на гроба, с все рамката и джама. Ще взема със себе си и чашата си за ракия, добре ми служи, не я оставям. А! Имам и онази гипсова статуетка; нея да я вземе Гипсоядеца; да изяде и английската кралица.

— Остава още най-важното — каза Михелис. — Къщата.

— Нея я оставям на тази старица, Мандаленя, дето се грижи за мен като сестра. Много съм я мъчил, горката, много съм я псувал и май че е изяла и някой и друг бастун от мен, прощавай мари, Мандаленя, и не плачи; или пък плачеш от радост, а?

Опита се да се засмее, но не можа; болеше го. Започна да тече пак кръв.

— Това е целият ми имот — каза той. — Запиши всичко и дай хартията да си сложа името най-отдолу.

Поднесе Михелис хартията, старицата повдигна капитана, хвана Михелис ръката му. Подписа се: Капитан Якумис Кападаис, на Теодорис.

Чу се псалмопение.

— Идва попът със Светите Тайнства — каза старицата и изтича да отвори и двете крила на вратата.

— Сега пък друга беля… — измърмори капитанът. — Карай, да свършваме.

Първи влезе старият клисар със запален фенер; зад него — поп Григорис, с патрахила си, като носеше високо светия дископотир, покрит с вишневочервено кадифе със златна везба.

— Явява се господ! — произнесе с тежък тържествен глас поп Григорис, като прекрачи прага. — Оставете ни сами.

Прекръстиха се Михелис и старата Мандаленя, целунаха ръка на попа, излязоха навън. Остана отвън и клисарят с фенера, зачакаха.

— Капитан Фортунас — каза попът, като пристъпи към умирающия, — дойде страшният миг да се представиш пред господа. Изповядай греховете си, очисти душата си, говори!

— Какво да ти ги разправям, попе — отвърна капитанът отегчено. — Да не би да ги помня? Господ има тефтери, записва ги. Каквото е записано, да го отпише, ако му е угодно; само едно нещо искам да му занеса армаган от земята, само едно. Не ми се вярва да го има това нещо на небето.

Попът слушаше възмутен; тонът на капитана дразнеше нервите му.

— Само едно нещо — упорствуваше капитанът — ми се иска да му занеса, санким, армаган, на господа.

— Какво? — попита попът и смръщи вежди.

— Една гъба.

— Не те ли е срам? — извика попът. — Не трепериш ли и в този страшен миг, безбожнико?

— Мравки сме ние — продължи спокойно капитанът, — изяли сме едно житно зърно повече, една умряла муха повече, голяма работа! Изтрий го, бре! С нас ли ще седнеш сега да се разправяш, с мравките? Ти си коскоджамити слон!

— Капитане — изрече попът строго, — побой се от бога! Намираш се, нещастнико, пред вратата му, ей сега ще се отвори и ще го видиш; не те ли хваща страх?

— Попе — отвърна капитанът и си запуши ушите, — уморих се. Дойде агата и си побъбрихме, дойде и Михелис да ми напише завещанието; оставям ти, сега се сетих, колкото пари има, за да ме погребеш, да не ме оставиш и мен да се вмириша. И сега идваш и ти с плашилото си… Не мога повече, уморих се, ти казвам, хайде добър ти път!

Извърна се към стената, затвори очи; дишането му стана пресекливо, от гърлото му започна да излиза хрипкаво, спокойно, предсмъртното му хъркане.

— Лека нощ! — свари да изрече той.

Попът покри светия дископотир с вишневото кадифе.

— Не мога да те причестя — каза той — с тялото и кръвта Христови; нека бог ти прости!

— Лека нощ! — измърмори отново капитанът, като береше душа.

Потръпна два-три пъти на постелята си, изръмжа сякаш се задушаваше, отвори уста, потънаха в кръв възглавницата и чаршафите.

Попът направи над него кръстния знак.

— Бог да ти прости — измърмори той отново, — аз нямам право.

Отвори вратата и повика старата Мандаленя, саванаджийката.

Ръмеше съвсем тихо на другия ден, когато го погребваха — както онзи Гергьовден в Батуми, когато беше гулял с приятелите си върху едрия чакъл в градината. Прозрачни облаци плуваха по небето, селската камбана биеше скръбно, лайкучката в малкото селско гробище миришеше много приятно. Всички селяни вървяха подир ковчега, а най-отпред пристъпяше като оплаквачка старата Мандаленя, разчорлена, и си скубеше косите. И когато най-сетне всичко свърши и всеки хвърли по шепа пръст в отворения гроб, върнаха се мъжете в кафенето и всички почнаха да разкрасяват добродетелите на покойника.