Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Влязоха вътре. Миришеше на влага и на пръст като в гроб. Една голяма, почти разтопена свещ, гореше пред иконата на Христос… Влязоха в олтара, погледнаха — никой.

— Сигурно е минал оттук — каза Янакос, — и е запалил тази свещ… Ама сетне…

— Господ да простре десницата си… — прошепна Михелис.

И наистина, Манольос беше минал през запустялата църквица, беше запалил свещта и цял ден, коленичил в полумрака, гледаше Христос и искаше да му каже нещо, но се срамуваше, не знаеше как да го каже… И Христос от иконостаса също го гледаше, и също искаше да му каже нещо, но се боеше да не го изплаши, и мълчеше.

Така прекараха целия ден, мълчаливо, един срещу друг, като двама влюбени, чиито сърца преливат, но устата се стискат и немеят.

Надвечер, малко преди да минат тримата приятели, Манольос стана, целуна ръка на Христос, казали си бяха вече всичко, нямаха повече какво да си кажат, отвори вратичката и пое към селото.

„Казах, каквото имах да казвам — мислеше си той доволен, — разбрахме се, даде ми благословията си, отивам!“

И се спускаше, облекчен и радостен, по пътеката.

Беше обвил лицето си с широката си кърпа, оставил беше открити само очите; мръкваше се вече, когато влизаше в селото. Пое по най-страничните улички; вървеше бързо, не срещна жива душа, свърна на един ъгъл, на улицата нямаше никой, протегна решително ръка и почука на вратата на Катерина.

След малко по двора се чуха налъмите на вдовицата.

— Кой е? — чу се ясният й глас отвътре.

— Отвори — отвърна Манольос, чието сърце започна да потръпва.

— Кой е? — чу се отново гласът.

— Аз, аз, Манольос.

Вратата се отвори изведнъж и вдовицата протегна ръце. Ти ли си, Манольос? — каза тя радостно. — Как така ми дойде тона добро? Влез вътре.

Влезе, затвори зад себе си вратата. Изплаши се.

Спря се, погледна в полумрака двете саксии с карамфил и белия едър блестящ чакъл на двора. Сърцето му потръпваше.

— Защо си покрил лицето си? — попита вдовицата. — Страх те е да не те видят ли? Срам ли те е? Влез вътре. Влез, Манольос, не се бой, няма да те изям.

Манольос стоеше неподвижен, мълчалив, сред двора; различаваше неясно да светлее лицето на вдовицата, и белите й ръце, и полуоткритите й гърди…

— Ден и мощ мисля за теб, Манольос — каза вдовицата, — не мота да спя. И ако пък заспя, сънувам те… Ден и нощ те викам: „Ела! Ела!“ И тази вечер, ето, ти дойде! Добре си дошъл, Манольос!

— Дойдох, за да се отървеш от мен, Катерина — каза спокойно Манольос. — Да не мислиш вече за мек, да не ме викаш; дойдох, за да се погнусиш от мен, Катерина, сестро моя.

— Аз ли да се погнуся от теб, Манольос? — извика вдовицата. — Ами че друга надежда, освен теб, нямам на този свят! Ти, без да го знаеш, без да го искаш, без и аз самата да го искам, си моето спасение… Не се плаши, Манольос; не ти говори тялото ми, а душата ми. Защото и аз имам душа, Манольос.

— Газеничето ти свети; да влезем вътре, за да ме видиш.

— Да влезем — каза вдовицата и хвана нежно Манольос за ръка.

Влязоха. Леглото на вдовицата, широко, красиво застлано, заемаше цялата стая; над него — иконата на Светата Дева с едно малко кандилце от розово стъкло пред нея. На висока поставка гореше тривърх светилник.

— Стегни сърцето си, Катерина — каза Манольос и застана под трите пламъка. — Ела по-близо, погледни ме.

И като каза това, започна бавно да размотава кърпата.

Показаха се устните, подути, напукани, посинели; след това бузите, подпухнали, нацепени, от тях течеше гъста жълта слуз, като гной; после челото, отекло, възчервено, като месо.

Вдовицата, изблещила очи, гледаше, гледаше… И изведнъж закри с ръце очите си, за да не гледа, хвърли се върху Манольос и зарида.

— Манольос, Манольос — завика тя, — любов моя! — Манольос я отблъсна полека.

— Гледай ме! Гледай ме! — извика й той. — Не плачи, не ме прегръщай, гледай ме!

— Любов моя! Любов моя! — викаше тя и не искаше да се отдели от него.

— Не те ли е гнус от мен?

— Не мога да се погнуся от теб, дете мое!

— Трябва, трябва, Катерина, сестро моя; за да се отървеш… да се отърва и аз.

— Не искам да се отърва; ако се отърва от теб, Манольос, загубена съм.

Манольос се тръшна на едно столче до леглото, отчаян.

— Помогни ми, Катерина — каза той умолително, — помогни ми да се спася… И аз мисля за теб, но не искам. Помогни да не се оскверни душата ми!

Вдовицата се опря, съвсем бледа, на стената; гледаше Манольос и сърцето й се топеше от мъка, сякаш чуваше детето си да я вика в мрака и да се дави…