Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Какво мога да направя за теб, дете мое? — прошепна най-сетне тя. — Какво искаш да направя?

Манольос мълчеше.

— Искаш ли да се убия? — каза вдовицата. — Искаш ли да се убия, за да се отървеш?

— Не! Не! — извика изплашено Манольос. — Така ще погубиш душата си, не искам!

Пак замълчаха. След малко Манольос се обади:

— Искам да те спася; само така ще се спася вече и аз, сестро моя. Душата ти виси на моята шия.

— На шията ти ли виси душата ми, Манольос? — извика вдовицата и сърцето й подскочи. — Вземи я, отнеси я където искаш. Помисли за Христос; и той така е носел на шията си душата на Магдалена.

— За него мисля! — извика Манольос и изведнъж почувствува облекчение. — За него мисля ден и нощ, сестро моя.

— Следвай неговия път, Манольос. Как е спасил Магдалена блудницата? Ти знаеш, аз не знам. Прави с мен каквото искаш.

Манольос стана.

Отивам си. Една дума каза ти, сестро моя, и ми олекна.

— И ти, Манольос, каза една дума и ми олекна; каза ми: сестро моя…

Манольос започна пак да обвива плътно лицето си с кърпата; само очите му останаха пак открити.

— Остани със здраве, сестро моя — каза той. — Пак ще дойда.

Вдовицата го хвана отново за ръка, прекосиха двора; присегна се Катерина, откъсна в тъмното няколко стръка карамфил.

— Вземи ги — каза тя, — Христос с теб, Манольос!

Пъхна в тъмното карамфилите в ръката му. Отвори вратата, погледна; нямаше жива душа на улицата.

— Няма да отворя вече вратата си на никого — каза вдовицата. — Ще чакам отново да дойдеш по живо, по здраво!

Прекрачи Манольос прага и се изгуби в тъмнината.

Дойде май, настъпи лятото, в тучното поле зреят посевите, връзват, наедряват маслините, лозите са провесили ягориди, а смокините преработват горчивото мляко в неузрелите си плодове и се мъчат да го превърнат в мед. Ядат чесън за здраве ликоврисяните, та цялото село смърди; а старият Патриархеас го удари пак на ядене, затлъстя още повече, кръвта му взе да напира и онзи ден Андонис бръснарят му сложи кръвни вендузи, за да не му дойде дамла. И старият Ладас дъвче и той чесън, скромно, прилежно, а умът му е все в алъш-вериша: колко зехтин, колко вино, колко зърно смята да изкара тази година, колко души му дължат, и колко, и как да си го вземе. Не забравя и трите лири на Янакос, и мисли да го изкара на търг и да му вземе магаренцето.

Сгодените търпеливо чакат. През май месец не се правят сватби, през юни пък полските работи са хем много, хем спешни, къде ще мислиш за сватби, а после, през другия месец пък вършеят, през следващия е гроздоберът, трябва да чакат чак Кръстовден, да се попривършат работите, да се натъкми реколтата и тогава ще дойде попът да благослови новите двойки, които няма да имат вече много грижи, ще яда зърното и зехтина, ще пият виното и ще си правят кефа да се оплождат и да раждат.

И поп Григорис има много дертове — да омъжи Марьори, а пък Михелис тръгна по лош път, акълът му никога не е сечал много-много, ала сега Манольос и приятелите му съвсем са го объркали, видяха, че е завеян, и сега току раздава скришом от баща си брашното и зехтина на бедните, и от време на време проклетото магаре на Янакос — да пукне дано! — занася на пришълците на Саракина цели кошове с храна…

— С такъв объркан акъл — мърмори си поп Григорис — скоро ще изяде имота си този глупак и тогава какво ще стане с дъщеря ми?

И най-лошото: онази козя брада, попът на Саракина, отслужва литургия в една пещера и след това държи проповед и някои от Ликовриси започват да му се изплъзват и отиват да слушат онзи серсемин, попа кречетало…

— Като кошер е всяко село — мърмори си поп Григорис, — две майки в един кошер не се побират; да си вземе рояка и да се пръждоса да си направи гнездо другаде; Саракина е мой кошер!

Дойде май и в Саракина, но гладен и бедно облечен; тук-таме по някое и друго диво цвете сред камъните, някоя и друга цъфнала къпина, и много гущери, зелени и сиви, които излизаха и се приличаха на майското слънце… Нямаше тук нито маслини, нито лозя, нито градини; само сурови, неприветливи скали; тук-таме по някое прегърбено от вятъра дърво, разкривено и измъчено, със стипчиви плодове, пълни с костилки — диви маслини, рожкови, диви круши, само тръни и омраза към човека.

Неделя беше днес и пещерата с полуизтритите стенописи беше осветена, отново се бяха пробудили отшелниците, едни с разядени от времето и влагата бради, други — без гърди и крака, осакатени; а от голямото разпятие беше останало само лицето на Христос, позеленяло, плесенясало, и част от кръста с два бледи крака, от които течеше кръв…