Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Бяха вече свикнали с подпухналото лице на Манольос, първият ужас беше преминал, сега можеха да го гледат без отвращение и страх. Янакос беше отишъл, скришом от Манольос, при поп Фотис и го беше помолил да дойде да види болестта на приятеля им и да каже мнението си. Беше видял много свят, много беше изстрадал попът, познаваше всички болести на плътта и на душата, може би — кой знае? — щеше да намери цяр… Може би Манольос нямаше нужда от мехлеми и маджуни; може би тази неочаквана негова болест да се корени другаде, да е дело на дявола, и попът щеше да прогони нечестивия дух.

И тъй, изкачиха се днес и тримата на планината и всеки носеше някакъв подарък на болния си приятел; Янакос — малкото евангелие, Костандис — кутия локум, а Михелис — една малка икона, разпятието. Беше много стара, наследство от майка му и представяше разпнатия Христос; а около него бяха нарисувани хиляди лястовички, не ангели, лястовички, и бяха накацали навред по кръста, с отворени човчици, сякаш чуруликаха… И целият кръст беше разцъфнал, от основата до върха, бяха му израснали розови цветчета, сякаш беше цъфнал бадем. И сред цветчетата и птичките се усмихваше разпнатият Христос; а в подножието на кръста — Магдалена блудницата, никой друг, и бършеше с разпуснатите си коси кръвта, която течеше от нозете на Христос…

Манольос седеше на пезула пред кошарата и ги чакаше. Беше се изкъпал, облякъл беше празничните си дрехи, държеше светия лик, който беше издълбал, и гледаше устата на Христос. Ту право отпред, ту го обръщаше надясно, ту наляво, за да се полюбува на плача, на болката и на усмивката божии. Манольос взе подаръците, поклони се на евангелието, и дълго гледа разпятието.

— Това не е разпятието, това е пролетта — промълви той.

Погледна жената в подножието на кръста, с разпуснатите руси коси, и въздъхна.

Прилепи устни върху нозете на Христос, но изведнъж се отдръпна смутен; стори му се, че беше целунал русите коси и голия врат на блудницата.

Янакос взе иконата от ръцете на Манольос.

— Ела, Манольос — каза той, — вземи евангелието, чети.

— Какво да прочетем, Янакос?

— Отвори го наслуки! А каквото не разбираме, ще разговаряме помежду си за него, докато не го проумеем…

Взе евангелието Манольос, наведе се, целуна го и го отвори.

— В името божие — каза той и започна бавно да срича:

„Като видя множествата, възкачи се на хълма и когато седна, учениците му дойдоха при него; и като отвори устата си, поучаваше ги, казвайки: «Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно».“

— Лесно е — каза Янакос доволно, — слава богу, всичко разбрах; ами ти, Костандис?

Но Костандис не беше проумял нещо:

— Какво ще рече „нищите духом“? — запита той.

— Тези, които са неграмотни — обясни Янакос. — Тези, дето не са ходили в големи училища, та да им се отвори умът.

— Не неграмотни — поправи го Манольос. — Може да си грамотен, като поп Фотис, и да влезеш в царството небесно. Може да си неграмотен и да не влезеш като стария Ладас… Нещо друго значи това, Янакос; какво ще кажеш и ти, Михелис?

— Безхитростните — предложи Михелис, — тези, чийто дух е прост, чист, дето не цепят косъма надве, а вярват чистосърдечно и доверчиво. Така ми се струва; да попитаме и поп Фотис.

— По-нататък! — каза нетърпеливо Янакос. — Това го минахме, по-нататък?

Манольос подхвана отново четенето:

— „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат“.

— Това е по-трудно — каза Янакос, като се почеса по главата. — Какво ще рече „ще се утешат“?

— Ще ги помолят… 11 11 Непреводимо игрословие: на книжовния гръцки език „параклитисонде“ — „ще се утешат“, а на говоримия „паракалесун“ — „помолят“. — Б.пр.) — обясни Костандис. — Ама кои ще ги помолят? Кого? Не разбирам.

— Аз горе-долу разбирам — каза Манольос. — Тези, които имат някаква скръб, ще рече, тези, които страдат и се мъчат, те не трябва да се притесняват; бог ще ги утеши.

— И за това да го попитаме — каза пак Янакос, който бързаше. — По-нататък!

— „Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“

— Това вече е съвсем ясно! — извика Янакос. — Да се радват тези, които са кротки, ще рече благи, меки, мирни; те ще победят накрая, и цялата земя ще стане тяхна. Ще рече, не с война, а с любов ще спечелят света. Долу войната! Всички сме братя!

— И турците ли? — попита Костандис, който се колебаеше да приеме това.

— И турците! — извика възторжено Янакос. — И агата, и Юсуфчо, и сеизинът, всички!