Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Замълча, хвърли кос поглед към другарите си, присви устни.

„Как, по дяволите, да замажа работата — помисли си той, — как, по дяволите, сега, като се отървах, да я оправя с този пръч попа и с проклетия Патриархеас, дето го нарекох чорбаджийска свиня? За даскала пет пари не давам; ама за другите? Избързах, загазих, отиде тя! Пак добре, че се отървах!“

Старият Патриархеас гледаше Манольос, който беше потънал в четене на евангелието, и сърцето му беше изпълнено със смут; наведе се към попа:

— Отче — рече той тихо, — нещо ми се върти в главата…

Поп Григорис разбра, покашля се сухо:

— Не се рови, чорбаджи — каза той, — остави и каквото е рекъл господ…

— Ами ако е невинен? Ако го прави, за да спаси селото? Да го оставим ли? Не е ли грехота? Вземаш ли този грях на душата си?

— Господ е всемилостив — каза попът, — ще ми прости.

— Господ ще ти прости, отче, може, ама хората? Като съм добре аз с бога — каза горделиво попът, — не се боя от хората.

— Тогава, значи…

Учителят, който се беше приближил и слушаше, се намеси:

— Нека не ровим много-много — каза той, — нека предоставим на бога… Той знае… И после, нека не забравяме, че Манольос с тази хитрина спасява душата си, малко нещо ли е това?

— Огромно! — потвърди попът. — Губи краткотрайния живот и спечелва вечния… Все едно да дадеш един меден десетак и в замяна да получиш един милион златни лири… Не берете грижа, знае какво прави Манольос.

— Всъщност хитричък си е той… — каза учителят и погледна с усмивка Манольос, който сега беше вдигнал очи от евангелието и лицето му сияеше.

Сеизинът се появи, спусна се, сграбчи Манольос:

— Хайде, гяурино — изрева той, — агата те вика.

— С божието име — прошепна Манольос, прекръсти се и последва дивия анадолец.

Агата седеше в одаята с кръстосани крака, пушеше дългия си чибук и беше поставил Юсуфчо до себе си. Пладне, жега голяма, Юсуфчо беше вече почнал да мирише. Марта робинята влезе прегърбена, промъкна се безшумно, носеше цял наръч свежи рози, ясмин и орлови нокти, стовари ги върху полуразкапаното тяло и излезе тичешком, тъй като не можеше да издържи на вонята.

Но агата, отдаден на мъката си, не чувствуваше нищо, пушеше чибука си и беше потънал в размисъл. Изглеждаше още по-уморен, по-примирен. „Така е било писано — каза си той тази сутрин, — така е било писано…“ и оттогава се беше поукротил. Прехвърли греха от хората върху бога и се успокои. Кой може да се разправя с господа? Така е искал, така го написал; всичко, каквото става, е по негова воля, сведе глава и мълчи… Той е написал, че агата на Ликовриси ще срещне Юсуфчо в Смирна; той е написал и кой ще убие Юсуфчо; той е написал и дали ще се намери убиецът… Всичко е писано…

Видя, че Манольос влезе, остави чибука върху рогозката, на която седеше, скръсти ръце.

Слушай какво ще ти кажа, Манольос — каза той спокойно. Обърна се към сеизина:

— Не ми трябваш, върви да застанеш отвън пред вратата.

Погледна Манольос:

— Видях сън, че ти не си убил моя Юсуфчо… Мълчи, гяурино, остави ме да говоря! Правиш го, за да спасиш селото; или си луд, или си светец, твоя си работа… Бъди спокоен, ще стане така, както искаш, ще те обеся; но едно нещо исках да знам бре, Манольос: наистина, ти ли уби моя Юсуфчо?

На Манольос му дожаля за агата; никога не беше виждал такава мъка; не беше вече побеснял звяр агата, мъката го беше направила човек. За миг се поколеба, но бързо се съвзе, вдигна глава:

— Ага — каза той, — дяволът ме накара, така е било писано, аз го убих.

Облегна се на стената агата, затвори очи. „Аллах, аллах — прошепна той, — сън е светът, осиротях…“

Отвори очи, плесна с ръце, появи се сеизинът:

— Вземи го! — каза агата. — И когато изгрее слънцето, обеси го на платана.

В това време тримата другари: Михелис, Костандис и Янакос; обикаляха селото, чукаха по вратите и заклеваха селяните да не оставят да бъде погубен един невинен.

— Манольос е невинен, невинен, невинен! Прави го, за да спаси селото ни… — викаше Янакос.

— Какво искате да направим тогава? — възрази им един старец. — Да отидем да докажем на агата, че Манольос не е убиецът ли? И после? Ще почне агата да беси наред, ще изтреби селото, вместо един, ще погинат хиляди невинни… Право ли е това? Имаме ли сметка? Не е ли по-добре да погине един, отколкото хиляди? И още повече щом самият той го иска? Оставете го, чеда мои, да умре, за да ни спаси, а сетне ще му направим икона, ще му палим кандило и ще му се покланяме като на светец. Но, първо да умре.