Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Влезе сеизинът, донесе му бича и го постави върху коленете му; наведе се агата и го загледа с натежали клепачи, но не се помръдна. Къде да отиде? Защо да се махне оттам, където се намира, край морето, със своя Юсуфчо? Затвори отново очи и се върна в Смирна.

Навън тръбата на сеизина прозвуча зловещо. Слънцето клонеше вече на залез, но горещината не беше намаляла, лист не трепваше; смълчано, беззащитно, селото се беше свило под слънцето и изгаряше от жега.

Една по една вратите се отваряха, селяните, щом чуха тръбата, заизлизаха и се събираха около платана. Едни, навъсени, мълчаха; други, раздразнени, крачеха напред-назад, спореха, убил ли е, или не е убил, престъпник ли е, или не Манольос.

— От тиха вода да те е страх! — казваше един, като поклащаше глава. — Винаги съм се съмнявал в Манольос; ту с вдовицата, ту с Юсуфчо… Пфу, да пукне дано!

Старият клисар довтаса, изплезил език; носеше нова страшна вест, радостен беше:

— Минавах край конака, приближих се; по едно време гледам на двора старата Марта, гърбавата, бие се по главата и нарежда. „Какво ти е, мари?“ — викам й аз. — „Убиха вдовицата!“ — „Кой, мари?“ — „Агата. Закла я като агне и я отърколи по стълбата. Повикай християните да дойдат да я вземат… Християнка беше и тя, горката… да я погребат!“

— Погребение, казва, иска! — каза, като се захили, един жълтеникав селянин. — Кокалите й да не останат дано!

Слънцето вече се канеше да залезе; малките пойни птички кръжаха около платана, за да кацнат, но видяха толкова много хора събрани под листака му, чуха голяма врява и се изплашиха; хвъркаха насам-натам неспокойно и чакаха кога ще се махне човешкото гъмжило, та да се приберат в гнездата си.

Изведнъж се чу да се отваря тежката врата на агата, всички глави се извърнаха, едно: „Ах!“, се надигна като вълна от гърди на гърди и разлюля въздуха — спокоен, усмихнат, на прага се беше появил Манольос с вързани отзад ръце, а по лицето и мишниците му течеше кръв.

Поспря се за миг, сякаш искаше да поздрави селяните, но сеизинът се появи зад него, разярен, и го удари силно с бича; и Манольос, мълчаливо, прекрачи прага.

Зад него се показаха отново двамата носачи с желязното креватче, в което лежеше под цели наръчи от цветя полуразкапаният Юсуфчо.

Манольос пристъпяше спокойно, погледът му се плъзгаше бавно, за сбогом, по човешките глави наоколо, по къщите, по дърветата и още по-нататък, по посевите, които се свеждаха вече узрели и проблясваха като злато под залязващото слънце. „Слава богу — мислеше си той, — ще имаме богата жътва тази година; ще се нахрани сиромашията!“

Изведнъж зърна под платана тримата си приятели, които го гледаха и плачеха. Манольос им се усмихна и кимна за поздрав; спря се за миг, изгледа народа, извика:

— Селяни, отивам си; прощавайте!

Извърна отново очи към тримата приятели:

— Братя — извика той, — Михелис, Янакос, Костандис, отивам си, прощавайте!

— Невинен! Невинен! Невинен! — извикаха тримата приятели със задавен глас.

— Нямате ли бре вие чест? — извика Янакос на селяните, които гледаха отъпели. — Защо не паднете на колене да му се поклоните, подлеци недни? За нас, бре, загива, за да спаси селото; не го ли разбирате? Взема върху себе си греховете на всички ни, като Христос. Братя…

Но не свари да довърши; сеизинът се нахвърли върху него и бичът се омота два пъти около врата му.

Агата се появи на вратата; изведнъж всички подушиха дъха му и се спотаиха; разкъса се на две множеството, отвори му път да мине. Тежък, навъсен, агата пристъпяше, забил очи в земята.

Стигна до платана, спря се; и без да се извърне да погледне Манольос, протегна ръка към сеизина:

— Обеси го! — заповяда той.

Нахвърли се дивият анадолец върху Манольос, сграбчи го за врата.

Но тъкмо в този миг се чу пронизителен вик, изплашен и радостен:

Ага! Ага! Старата Марта топуркаше и се заваляше запъхтяна, с бохча дрехи в ръцете. Сеизинът пребледня, пусна примката, която приготвяше, опря се на платана, а ченето му затрепера. Гърбавата старица се беше строполила сега в краката на агата:

— Ага — пищеше тя, — гледай! Гледай!

Разтвори бохчата и разстла пред краката на агата един елек, едни потури, чифт тузлуци, целите потънали в кръв. Агата се наведе:

— На кого са, мари, тези дрехи? — извика той.

— На сеизина! — отвърна старата Марта. — На сеизина!

Агата се обърна, погледна сеизина; беше се свлякъл долу, до дънера на платана; селяните бяха притаили дъх.

С един скок агата се намери до него; побутна го с крак, изкрещя: