Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

И се радваше на приятелите си, които се бяха прегърнали и се смееха.

— Ами Панайотарос! — извика Янакос. — Забравихме Юда. За негово здраве, отче Якове!

— За негово здраве, апостол Петре! — отвърна Костандис и отново изпразниха чашите.

Кира Костандиновица се извърна; щяха да й изпият всичкото вино, започна да се ядосва.

— Много пиеш, Костандис — каза тя със строг глас.

Костандис се сви.

— Добре — рече той, — не се сърди, жено; донеси ни стомната с вода, да се поразхладим.

Жената отиде на кладенеца, Костандис сложи пръст на устните си.

— Опичайте си акъла, нещастници! — каза той тихо. — Опичайте си акъла, че ще се ядоса. Да си ходим — каза Янакос, — да си ходим, че да не си намериш белята…

— Не бре, момчета, ама да я караме кротко. Да пием вода за нейно здраве, дано да омекне; не знаеш ти какви са жените.

Жената влезе със стомната; взе винените чаши, изплакна ги, напълни ги със студена вода. Вдигнаха мъжете чашите със студена вода, поздравиха:

— За твое здраве, сестричке — каза Янакос. — Господ да разхлади душата ти, както ни освежи ти тази вечер. По-добра сестра и по-добра жена от теб няма; където и да отиде Костандис, все за теб хвалби приказва!

— За твое здраве, жено! — каза плахо Костандис. — По-добре, на̀, кълна се, да отида с теб в пъкъла, отколкото сам в рая! — изрече той и намигна на приятелите си.

— За твое здраве, стрино! — каза й Манольос. — Прощавай, голяма вечер е днешната, спаси се селото ни; господ ще ти плати един ден за труда, който стори за нас.

Пиха, освежиха се; постихна малко огънят. Извади Костандис табакерата, сви си цигара, подаде и на другарите си. Станаха, излязоха на двора, седнаха на пезула. Жената започна да раздига масата, като мърмореше.

Въздухът ухаеше; откъм полето идваше лъх на зрели жита; сред двора имаше една смокиня, замириса на смокини нощта.

Някой се спря пред външната врата, почука; Костандис стана разтревожен.

— Аз съм, Костандис, отвори, аз съм — Михелис!

Зарадва се много Костандис, отвори; Михелис се показа в тъмното.

— Оставих стария — каза той, — яде, пи, доспа му се; и дойдох.

Седна и той тихо на пезула; почувствува приятната тишина наоколо, не искаше да я наруши; мълчеше.

Манольос опря глава на стената, загледа се в звездите и умът му се изпълваше със звездна светлина. И бавно, постепенно, гласът на Манольос се извиси в нощта:

Едно си мисли човек — каза той, — а друго решава бог; не ме остави тази вечер да умра и да ви напусна, братя. Кой знае, има си своя цел господ, не сме си изкарали още надницата тук, на земята, трябва още много да работим, за да спасим душата си; и ето, тази вечер, братя, взех решение.

Замълча отново и вдигна пак очи нагоре, към Млечния път.

Янакос и Костандис бяха започнали да изтрезняват; виното, което се беше качило в главите им, сега се разливаше и поеше цялото тяло, като никаква приятна мисъл. Михелис докосна коляното на Манольос, сякаш искаше да му каже: „И аз съм с теб!“

Бяха съвсем сами в тъмнината, повяваше много приятен ветрец, звездите висяха над тях и осветяваха слабо четирите лица; едва се различаваха един друг в нощта.

Манольос събра смелост, поде отново:

— Когато бях послушник в манастира — каза той, — преди да дойде чорбаджи Патриархеас и да ме хвърли сред хората, моят старец настойник, отец Манасис — господ здраве да му дава, ако е жив, и да освети костите му, ако е умрял! — ми разправи веднаж една случка, станала с един негов приятел калугер. От години не съм се сещал за нея; но тази вечер бог знае защо си я спомних; и сега все се върти в ума ми… Спи ли ви се? — попита той, като прекъсна думата си, защото приятелите му мълчаха и не различаваше добре лицата им в тъмнината.

— За бога! — извика Костандис, сякаш се беше уплашил. — Защо ни казваш това, Манольос?

— Никога душите ни не са били толкова будни, Манольос — каза и Янакос. — Не ни измъчвай, разправяй!

— Та, значи, този калугер, приятелят на моя старец, имал едно голямо желание, което го измъчвало цял живот: да го удостои и него господ да отиде да се поклони на божи роб. Обикалял, значи, по селата, събирал милостиня, и след години, вече старец, успял да събере трийсет лири, колкото трябвало за пътуването, извършил покаяние, взел разрешение от игумена и тръгнал. Едва-що излязъл от манастира и гледа: един човек, дрипав, бледен, тъжен, навел се и събира разни тревуляци; човекът чул потропването на тоягата на калугера по камъните, вдигнал глава.

— Къде отиваш, отче? — попитал го той.