Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Но лицето им се смекчаваше, когато си спомняха за Манольос. Майките им, когато се бяха завърнали тичешком от площада, подгонени от агата, заразправяха ненаситно как се показал на вратата на агата, горд, красив и рус като архангел — и това, дето го приказват злите езици, че уж имал проказа по лицето, лъжа е, мари, лъжа е, лицето му светело съвсем чисто като слънце.

Навлязоха в житата и захванаха да размахват сръчно сърповете, сякаш гонеха и прегръщаха някого; сграбчваха на ръкойки на ръкойки класовете, правеха ги на наръчи и ги струпваха зад себе си на снопове. И току кудкудякаха и подхвърляха закачки за селските момци и чуруликаха за кусурите им — този бил гърбавичък, оня бил кривокрак, другият заеквал… И най-много кусури имаше този, за когото, тайно в себе си, най-много мечтаеха.

Излезе и жената на Панайотарос с двете си щерки, Пелагия и Хрисула, да ожънат и те бедната си нивица. Висока, изпита, с горчиво стиснати устни, състарена, нещастната жена се беше забрадила с черна кърпа и вървеше отпред мълчаливо и уморено. Защо се беше родила, какво зло бе сторила на бога, та я измъчваше толкова? И какво зло беше сторил и мъжът й, та беше станал пияница, прахосник и за присмех на селото? Той, честният левент, мълчаливият, работливият, дето минаваше край вратата й и трепереше, и къде ти да вдигне очи да я погледне! Тя — дъщеря на добър стопанин, той — сиромах; но един ден покойният й баща го повика: „Панайотарос — каза му той, — харесваш ми; беден си, но трудолюбив и честен; знам, че обичаш щерка ми, вземи я, имаш благословията ми!“ И я взе; всичко вървеше добре, до оня проклет час, когато се появи вдовицата!

— Проклета да е — прошепна тя, — тази кучка ме изгори… Господи, можеш ли да чуеш и честните жени? Чуй ме; хвърли я в пъкъла да гори заедно с Юда!

Но щом произнесе това име, тя настръхна; сякаш беше отправила молитва към господа мъжът й да не се раздели с вдовицата дори в ада. Спря се изплашена.

Зад нея двете й дъщери, закръглени, мургави, апетитни, с гъст черен мъх по бузите и горната устна, миришещи на пот, клюкарствуваха и се кикотеха.

— Старата пак си е наумила нещо, виж как се спря като вдървена! — каза по-малката, Хрисула.

— Бас държа, че се е сетила пак за вдовицата! — рече Пелапия и двете отново почнаха да се кискат.

Старият Ладас мина приведен, замислен, бос; извърна се, видя ги, навлизаха вече в нивицата си и бяха свалили от рамо сърповете.

— Тази ли е нивата ви, нямате ли друга? — попита той майката.

— Тази е, кир Ладас; другите ги продадохме, отидоха… — отвърна старата и въздъхна.

Старият Ладас хвърли поглед на нивата, премери я наум, пресметна колко жито ще даде, поклати тясната си проскубана глава и продължи пътя си. Съскаха още като змии вътре в него ругатните на Панайотарос; всеки ден си ги припомняше и всеки ден се заклеваше да му лапне нивата, която му беше останала, и лозето му: „Ще те науча аз тебе, безчестнико, какво ще рече чест; и какво ще рече Ладас!“

Продължи по-нататък, поспираше се при всяка нива, правеше си наум сметки; така излизаше всяка година по време на жътва и оглеждаше всичко; след това — на гроздобер; а сетне — на беритбата на маслините. Умът му беше като тефтер и си записваше колко жито, колко вино, колко зехтин ще получи горе-долу всеки селянин и дали ще може да изкара годината, или ще се принуди да поиска заем; и си правеше сметката старият Ладас дали трябва да даде заем, и колко да даде, и каква лихва да вземе от всеки.

И така всяка година; но тази година старият Ладас излезе на инспекция още по-хищен. Откакто се беше отървал от ноктите на смъртта, беше го обхванал бяс да лапне колкото може повече ниви и лозя, и маслинови градини, да натрупа колкото може повече лири в сандъците си, да свари; и да стегне още повече колана си, да не яде — от вчера беше изхвърлил маслините от закуската си, да пие само бистра водица, да не се облича и да не се охарчва напразно. „Нямаме време, кира Пинелопи — казваше той на безжизнената си другарка, — всеки миг може да умрем, трябва да побързаме; какво ще кажеш и твоя милост, кира Пинелопи?“

— Абре, всичко ли искаш да заграбиш, дядо Ладас? Какво ще го правиш? Какво ще вземеш със себе си? Един аршин платно; остави тогава и бедните да хапнат!

Извърна се раздразнено старият кожодер и видя пред себе си чорбаджи Патриархеас, дебел, охранен, червендалест, носеше широкопола сламена шапка е бял тюл, който се спускаше отзад на врата му, та да не му се качи кръвта в главата от слънчевия пек. Отиваше и той на нивите си, да стои над главите на жетварките, да го гледат, та да не спират сърповете им и същевременно да им се любува, когато се навеждат и изпъват задника си, и откриват изпотените си гърди. И да им подхвърля от време на време и по някоя думичка, да ги разпалва, да се разпалва и той.